Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Максим поклати вяло глава.

— Поне веднъж тези товарни животни няма да похарчат всичко наведнъж. Ще бъдат твърде изтощени за това.

Аврелиан огледа внимателно лицето на Максим, търсейки някаква критика, но видя само насмешка и умора.

Сякаш отгатнал мислите на Аврелиан, Максим попита:

— Може ли да влезем за момент? Искам да ти кажа нещо на сухо.

Вътрешността на кулата представляваше една гола стая, без никакви други удобства, освен каменно огнище, люк и стълба, свързваща етажа със земята. Трима мъже се топлеха там, мърморейки срещу прекалено мокрите дърва, които правеха повече дим, отколкото пламъци. Те поздравиха почтително и изчезнаха през люка. Максим свали наметалото си и отново измърмори:

— Този огън по-скоро ще ни опуши като шунка, отколкото ще изсуши дрехите ни. Вече дори не си спомням какво е усещането да носиш чиста и суха туника.

— Ти говореше за Сирия и императора – прекъсна го Аврелиан. – Получих съобщение от Валериан. Той ще бъде тук след два месеца и желае да ме види в Агрипиненсиум*. Той иска да посети защитната стена.

[* Днес град Кьолн, Германия. – Б.пр.]

— И иска ние да идем да се отъркаме о персите? – подигра се Максим.

— Много е възможно. Шапур плячкоса Дура Еуропос. Има опасност да се насочи към Емеса и дори към Антиохия. Ако мога да чета между редовете на писмото му, императорът мисли да ми повери командването на Източните легиони.

Максим го изгледа този път сериозно.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал от много време насам.

Аврелиан се съгласи, загледан в огъня.

— А нашият цезар, Галиен, той къде ще бъде?

— В Галия. И той трябва да отиде да види баща си в Агрипиненсиум. Галия и бретонците все още не са покорени. Задачата на Галиен не е нито лесна, нито завършена.

Максим се съгласи с кимване на глава.

— Всичко скоро ще се промени, Максим – наблегна Аврелиан. – Свърши се със срама и пазаренето с варварите. От следващата пролет Рим най-после ще е в състояние да уважава себе си! Валериан е стар човек. Смелостта му не подлежи на съмнение, а освен това той притежава Мъдрост, която липсваше на Деций.

Думите на Аврелиан прозвучаха пламенно. Цялото му тяло трепереше. Максим се закашля от дима. След като помълча малко, той отбеляза:

— Не се съмнявам във величието на нашия август. Нито в проявите му на внимание към теб. Ти си му необходим и той го знае. Той познава и твоята привързаност.

Максим се поколеба, преглътна и продължи:

— Привързаност, която нашият цезар вероятно никак не одобрява – той, който само за това мечтае: да бъде по-могъщ от стария си баща. Той те вижда на пътя си. Трябва да се замислиш повече над това…

— И къде ще ме отведе това?

— Кой знае?

Устните на Аврелиан бяха побелели, а погледът му пронизваше като острие. Максим вдигна ръка в желанието си да го успокои, без да проявява нито страх, нито злопаметност.