Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

≈ 17 ≈

ПАЛМИРА

Прастарият палмирски закон повеляваше преди сватбата годеницата да напусне бащиния си дом, за да отиде в този на годеника си. Тя трябваше да живее там девет луни, под надзора на жените, чиято господарка щеше да бъде съвсем скоро.

Тъй като се страхуваше от капризите на дъщеря си също толкова, колкото и от непостоянството на боговете, веднага след като излезе от светилището на Ваалшамин, Абдонай обяви, че ще заведе Зиновия у великия Оденат още на другия ден. През тази единствена и последна нощ, която прекара под покрива на баща си, Зиновия не му продума, не го погледна. Не удовлетвори и тревожното любопитство на Ашему.

Въпросите напираха на устните на египтянката, без тя да може да ги удържи. Как Зиновия бе разбрала, че Ваалшамин я вика? Защо не бе предупредила никого за заминаването си? Защо бе отсъствала толкова дълго? В крайна сметка, щом като се изясни къде се намира един камък, па макар и звезден, не е нужно да минат луни, за да се пренесе той в Палмира! И кой е този ангел, за когото говорят по улиците? Да, да! Разправят, че някакъв ангел я довел на кон от нищото до извора Дингир-Дусаг.

— Вярно ли е?

Отговори й само тишина. Зиновия дори не даде знак, че чува въпросите й.

Малко по-късно, когато факлите вече бяха запалени, тя заповяда да напълнят големия басейн за ритуално къпане, за да си вземе вана.

— Ще се къпеш сега? – провикна се Ашему. – Да караш да ти топлят вода по това време? Ще трябва да питаме баща ти.

Зиновия млъкна и почака да й се подчинят. Разбира се, Абдонай, без да се поколебае, заповяда да се изпълнява всичко, което дъщеря му иска. Но със сгърчено от болка лице попита Ашему:

— Нали няма да си промени мнението? Водя я утре призори у Оденат, независимо дали го иска, или не. Ако трябва, ще я вържа, можеш да ми повярваш.

— Няма да е нужно. Тя се е върнала за тази сватба.

— О, това… – подсвирна Абдонай. – Наблюдавай я. Този път я наблюдавай добре.

Египтянката сви рамене.

— Няма от какво да се страхуваш. Тя ще отиде. Друго ме тревожи.

— Какво още?

— Тя вече не е същата като преди.

— Малко по-луда? Толкова по-зле. Това изобщо няма да се разбере – подсмихна се Абдонай.

— Не, не луда. Различна. Сякаш в нея вече няма радост. Само мрак.

Абдонай въздъхна с облекчение. На другата сутрин характерът на Зиновия вече няма да бъде негова грижа, а приятна отговорност на Всепрославения Оденат.

— Ей богу – каза той, гаврътвайки чашка вино, – след като си бил в ръцете на някой бог, със сигурност ще се промениш. Дори момиче като Зиновия. Ваалшамин сигурно й е показал кой е господарят.

Ашему не настоя. Заслепението на Абдонай беше безгранично. Всъщност, независимо дали става дума за дъщерите, или за съпругите им, мъжете бяха по-слепи от магарета, впрегнати към колелата на кладенец. И също като тях бяха съвършено доволни от това.