Света троица [Войните на Розите-2]

Йорк се засуети, спря коня си и разгледа входовете към града от изток. Виждаха се три пътеки — ясни като трите портала към Сейнт Олбънс. Един избор вече бе направен, когато реши да не остава в Лъдлоу с наведена глава. Йорк бе заемал поста кралски лейтенант във Франция и Ирландия и не можеше да седи и да чака някой друг да решава съдбата му. Знаеше, че ако беше поел по пътя на страхливеца, кралят щеше да стигне до Лестър мирно и тихо — и щеше моментално да обяви Йорк и Солсбъри за предатели. Специално хората на Солсбъри бяха убедени в това. Каквото и да става, той не можеше да позволи тази декларация да бъде направена.

Йорк свали ръкавицата си и я постави върху рога, за да избърше потта от лицето си. После погледна на юг към каменния път, който разсичаше хълмовете в далечината. Имаше достатъчно силна армия, за да нападне, избор, чийто изход бе доста несигурен, избор, който означаваше, че действително е предател на Короната. Щеше да бъде прокълнат като изменник пред най-големия си син, мисъл, от която му призляваше. Подобно действие би вдигнало страната в праведен гняв срещу убиеца на крале. Никога повече няма да познае спокойствието и мира и няма да спи от страх, че са му изпратили убийци през нощта. Йорк потръпна и раздвижи рамене в доспехите. Такива мъже съществуваха, знаеше го много добре. Преди два века крал Едуард бил посечен от някакъв тъмнокож маниак и се отбранявал от него в собствените си покои с един стол. Човек не би искал да избере такава съдба.

Не можеше да бяга, а не смееше да се бие. Това, което избра, беше най-слабото решение, макар че имаше по-голям шанс да не завърши съвсем катастрофално. Йорк обърна коня си с лице към Солсбъри и Уорик и срещна погледа на по-стария мъж, който го режеше като с нож, наблюдаваше и претегляше всяка промяна в изражението му.

— Когато кралят пристигне — рече Йорк, — никакви резки движения сред нашите хора, разбрахме ли се? Заповедта ми трябва да е твърда, да обхваща всички. Кралските редици ще дойдат наострени при гледката на такова множество, наредено срещу тях. Само един глупак сред нас е достатъчен — дори само един да подхвърли обида в неподходящ момент — и всичко, което сме планирали и за което сме се молили, ще се разпадне.

Макар да бяха четирима, разговорът се водеше между двамата бащи в групата. Йорк и Солсбъри стояха с лице един към друг върху тъмната земя, докато синовете им ги гледаха и мълчаха.

— Съгласих се на всичко това, Ричард — отвърна Солсбъри. — Ти искаш своя шанс да пукнеш цирея. Разбирам те. Мъжете ми ще се подчинят на заповедите, уверявам те. Изпрати своя пратеник при краля, нека каже условията, които обсъждахме. Смятам, че думите няма да стигнат до Хенри или пък ако стигнат, че той няма да ги изслуша, но и преди съм изразявал възраженията си. Ти водиш парада, Ричард. Моите хора няма да влязат в бой, освен ако не ги нападнат. Тогава не мога да отговарям за мира.