Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Успяхме да намерим килията сравнително бързо, понеже номерацията в Минас Пандиз бе по-разбираема и от тази в петзвезден хотел. Липсваха само стрелкичките по стените: „В случай на бунт или бягство – насам. Пожелаваме ви приятен ден“. Когато стигнахме до вратата, на стената до която с огнени букви бяха изписани цифрите 5813, леко се озадачихме. Очаквахме тежки каменни или метални двери, огромна ключалка, дребно прозорче със закалени решетки... Нищо подобно. Приликата със странноприемница ту бе направо поразителна – най-обикновена дъбова врата, покрита с красива дърворезба, с изсечен в нея прозорец с размери лакът на лакът с дървени декоративни решетки (отново резбовани), панти и брава от кована мед... абе красота, какво да ви кажа. Чак ми се прииска да ме тикнат в подобен затвор, защото обстановката тук бе по-добра и от хана „Куцата медуза“.

Надникнахме плахо през прозореца, понеже кой знае защо очаквахме да ни се развикат, да ни замерят с огнено кълбо или да ни превърнат в репички, защото сме се осмелили да прекъснем нещо важно. От вътрешността на килията се носеха странни заклинания – очевидно Джонатан и затворникът правеха някаква доста сложна магия, защото нито веднъж не ги бях чувал (а аз съм ставал свидетел на доста вълшебства през живота си...):

– Коз! И два метъра! Валат си, братче! Вземи тоя кертик...

Когато очите ни свикнаха с полумрака в килията, ченетата ни увиснаха толкова надолу, че ако не беше каменният под на Минас Пандиз, сигурно щяха да цопнат в океана. Джонатан Деветте Пръста се бе разположил удобно на тясното затворническо легло и размесваше дебело тесте карти, каквото не бях виждал досега – не беше нито „таро“, нито „хоргот“... Срещу него на тоалетната чиния бе седнал мъж на средна възраст, с гарвановочерна коса, пристегната с очукана сребърна халка на тила му, с черно като нощта наметало, закопчано под брадичката му с елфическа брошка. На пръста му блестеше сребърен пръстен с аметист, който очевидно ставаше и за писане – със зяпнала уста наблюдавах как той с видимо неудоволствие драсва със сияещия камък две черти върху масата, покрита със светещи цифри, между него и Джонатан.

– Е... това не е ли... – прошепна Майки до мен развълнувано.

– Точно той е. Нямам представа какво е направил този път, ама явно пак са го затворили за нещо... – отвърнах аз също със шепот, стараейки се да не привличам вниманието на двамата магове в килията. Очевидно не успях, защото Джонатан се обърна внезапно, скочи, приближи се до вратата и викна:

– Черната чума на Ланкърк да ме тръшне, ако това не са Следотърсача Майки и Алекс Сладкодумеца! Как ни намерихте, момчета? Какво ви води насам? Ама влизайте де, влизайте...