Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Не успял да си довърши мисълта, понеже ритуалът неочаквано взел, че дал ефект. От центъра на пентаграмата се надигнал вихър, черен като самата смърт и с горе-долу подобаваща миризма. Петимата мераклии за слава трепетно зачакали съществото, което трябвало да се появи.

15 минути по-късно търпението на Били се изчерпало. Той вдигнал дясната си ръка и изрекъл две-три думи на Забравения Език. Пръстенът му засиял с всички нюанси на виолетовото. Младият магьосник протегнал свития си юмрук към убийствено-черния облак посред полето и креснал:

– Хайде излизай де, докога ще те чакам!

– М-м-м... още 5 минути, тате, моля те...

– Това да не ти е утринна ведрина бе! – окончателно се разлютил Били. – Я веднага си вдигай задника и идвай тук, че да не сляза аз...

Вихърът се разделил на две и от него с огромно нежелание се измъкнал среден на ръст дявол, облечен с червена фланелка с къс ръкав, на която пишело „Да го духат праведниците!“.

– Кажете де, какво толкова му беше спешното... – размърморил се той още с появата си, търкайки гурелясалите си очи.

– Виж какво бе, спяща красавице! – развикал му се Били. – Не знам дали си имаш представа кой съм аз, но гледай на мен като на най-лошия си кошмар. Закусвал съм с Луцифер, пил съм кафе с Астарот и съм играл билярд с Йог-Согот, така че ако не почнеш да ми пееш като Андреа Бочели на мига, такава командировка в някое арабско чистилище ще ти уредя, че ще има цял живот с памперси да ходиш, разбра ли?

– Добре де, добре... ама сте нервни всички – прозял се дяволът. – Какво искате да знаете? Любовни бѝлета не правя и замъци не строя, само да знаете – по тези въпроси при колегата от Истанбул...

– Притрябвали са ми евтини вещерски хитринки! – изръмжал Били. Бай Йовчо понечил да се направи на засегнат, но благоразумието му все пак надделяло.

– Търсим съкровището на хан Крум – продължил Били. – Имам предчувствие, че поназнайваш нещо по въпроса. Ще ме осветлиш ли?

– Хе-хе, късмет с това – развеселил се дяволът, разсеяно се пресегнал, взел един от димящите в ъглите на пентаграмата фасове и дръпнал здравата. След като се накашлял, измърморил към вещера „Абе, стъклена вата ли си му шибнал на това чудо...“ и продължил: – Честно казано, не сте първите, дето ме питат за тази пущина, та ще ви кажа това, което обясних и на останалите: ако искате да намерите Крумовото имàне, трябва да разгадаете древния код на омазоните...

– Искаш да кажеш „масоните“ – прекъснал го Танас.

– Ще ви се – разхилил се дяволът. – Масоните са прости зидари – сиреч, дюлгери, бачкатори, хора на честта и така нататък. Омазоните, от своя страна, са прастар орден – с около хилядолетие по-древни от масоните. Историята им датира още от първия миг, в който човекът открил, че с помощта на алкохола може да стигна до могъщо просветление... особено ако се накърка до безпаметство или, с други думи, се „омаже“. Оттам и името на кастата им, ако ми простите този неволен урок по история.