Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Тук вече със сигурност имаше нещо нередно. Обикновено малките досадничета първи улавяха присъствието ѝ и започваха да циврят. А сега... нищо. Тя се огледа наоколо, но дори тренираният ѝ поглед не успя да локализира проблема. Явно щеше да се наложи да рискува.

– ОК, не се правете повече на гламави, ами ми кажете за какво иде реч! – ревна тя, използвайки свръхсекретната инфразвукова честота. Хората не можеха да я чуят – най-много нечие тренирано ухо съумяваше да прихване вибрациите, причинени от ултраниските звукови вълни, но отдаваше това на факта, че някой от околните определено е прекалил с бобената салата тази вечер.

Отстрани изглеждаше така, сякаш Смъртта в сегашния си аватар се прозява. Гениалната част в цялата система за комуникация бе, че хората пребиваваха в заблуждение, че прозявката е заразна. Ето защо когато някой се „прозинеше“ на публично място и избрани личности наоколо му „отговаряха“, това се приемаше като нещо абсолютно нормално. На никого нямаше да му хрумне, че всъщност става свидетел на оживен разговор между доста по-висши същества, за които човешката раса бе просто забавление, подобно на дежурния анекдот на предпоследната страница на вестника.

– Здрасти, колежке – „прозя“ се един от седящите във вагона потни и вмирисани на риба чичковци. – Какво чудесно съвпадение! Моля те, кажи ми, че си тук не заради Х-74-01-J, понеже споровете за юрисдикция са ми толкова омразни...

– Точно него издирвам! – сопна се Смъртта, която бе запомнила инвентарния номер наизуст („Съвършенството се крие в подробностите“, обичаше да повтаря баща ѝ). – А ти от кой отдел си?

– От „Любовна Смърт“, уважаема... Водим нашия човек на отчет вече над 20 години и мисля, че е наше право да го приберем.

– Как пък не! – обади се заядливо (и беззвучно, разбира се...) една от решаващите судоку в ъгъла на вагона баби. – X-74-01-J си е наш! Отдел „Самоубийци“ го преследва, откак беше на 15 годинки... и въпреки всичко продължаваше и продължаваше да ни се изплъзва! Юрисдикция друг път – сега вече го пипнахме!

– А нас, „безчувствените“, никой ли не ни бръсне за слива, колеги??? – нададе ядосан глас тийнейджърът със скейтборда в дъното на коридора. – Винаги ни затиквате в девета глуха, а после на нас ни мърморят защо не сме приключвали повече случаи за тримесечие! Ако искате, обадете се на Министрите, правете каквото искате, но този тук ще го прибере отдел „Емоционално осакатени“ и точка!

– ТИШИНА, МОЛЯ!!!

Инфразвуковата вълна, разтърсила влака, бе толкова мощна, че накара колелата на железния звяр да застържат заплашително по релсите. Пътниците (или поне онази част, която не бяха въвлечени в окултно-юридическата дискусия) ужасено се уловиха за перилата във вагоните. Машинистът по-късно щеше да признае пред любовницата си, че със сигурност е завъдил няколко бели косъма заради въпросния инцидент.