Златото на краля

След като се сбогувахме с нашите приятели, с капитана поехме надолу по Аренал към кея, където ни чакаше, точен и стриктен както винаги, ковчежникът Олмедийя. Той тръгна с нас, сух, целият в черно, неприветлив, без да отрони и една дума. Залязващото слънце падаше ниско и ни заслепи, докато прекосявахме реката в посока към зловещите стени на замъка на Инквизицията, чиято гледка събуждаше у мен най-лошите ми спомени. Бяхме готови за пътуването: Олмедийя — с черното си дълго палто, капитанът — екипиран с плащ, шапка, шпага и кама и аз — нарамил огромен вързоп, в който бях натъпкал колкото възможно по-прибрано провизии, две дебели одеяла, мях с вино, два пистолета, камата си (предпазителите на ръкохватката й вече бяха поправени на улица „Бискайска“), барут и патрони, оръжието на съдебния пристав Санчес, елека от биволска кожа на господаря и един друг, по-лек, нов, от добро, плътно кадифе, който бяхме купили за мен срещу двадесет ескудо в магазина на улица „Франкос“. Срещата беше в „Двора на негъра“, в близост до „Крус де Алтосано“51. Тъй че, като оставихме зад гърба си кея и многобройното струпване на дълги кораби, галери и малки корабчета, които стояха завързани по продължението на целия бряг чак до пристанището на ловците на скариди, стигнахме на мястото, за което се бяхме отправили, когато вече се беше здрачило. В Триана имаше няколко евтини хана, кръчми, комарджийници и странноприемници за войници, затова появата на хора на шпагата не правеше впечатление. В действителност „Дворът на негъра“ беше долнопробен хан, с двор под открито небе, превърнат в кръчма, върху който в дъждовни дни се опъваше вехт платнен навес. Хората сядаха там с шапки и добре загърнати в плащовете си. Предвид свежия въздух и характера на посетителите, беше напълно обичайно всички да са със скрити почти до веждите лица, със стърчащи от поясите дръжки на ками и шпаги, надигащи плащовете. Капитанът, Олмедийя и аз се настанихме на маса в един ъгъл, поръчахме си пиене и вечеря, и много предпазливо се огледахме. Неколцина от нашите юначаги вече бяха дошли. Разпознах на една маса Хинесильо Хубавеца, който беше без китарата, но пък носеше огромна шпага на пояса си, както и Гусман Рамирес. И двамата бяха с нахлупени до ушите капи, а плащовете им бяха така преметнати през рамо, че закриваха половината им лица. Само след миг видях да влиза Сарамаго Португалеца. Той се появи сам и на светлината на свещта се захвана да чете някаква книга, която извади от вътрешния си джоб. След него влезе Себастиан Копонс — дребен, жилав и мълчалив както обикновено. Той седна и си поръча кана вино, без да се озърта. Никой не даваше знак да познава някого. Така лека-полека, сами или по двойки, пристигаха и останалите. Пристъпяха, поклащайки се важно, оглеждаха се подозрително, потракваха със стоманата и се настаняваха навред, но никой никого не заговаряше. Най-многобройната група, която влезе, се състоеше от трима души: Хуан Хакета с големите бакенбарди, побратимът му Сангонера и мулатът Кампусано, които благодарение на застъпничеството на капитана и действията на Гуадалмедина се бяха сдобили с възможността да напуснат църковното си убежище. Въпреки нравите на това място кръчмарят наблюдаваше подобно струпване на разбойници с известна тревога, която капитанът скоро пропъди, като пусна в ръката му няколко сребърни монети, безпогрешен способ за превръщането и на най-любопитния ханджия в глухоням слепец, разбира се, без да се пропуска да му се напомни колко лесно е, ако човек реши да се разбъбри, да се окаже с дълбока рана на гърлото. И така, в следващия половин час групата се събра. За моя най-голяма изненада, защото не бях чул Алатристе да споменава нищо за това, последният, който дойде, беше самият Бартоло Кагафуего. Беше с тореадорска шапка, нахлупена до гъстите му и слети в една вежди, с широка усмивка, показваща нащърбените му черни зъби. Той смигна на капитана и остана да се навърта под арките, недалеч от нас. Въобще не му се удаваше да се преструва, със същата дискретност кафява мечка би могла да се появи на заупокойна литургия. И макар господарят да не спомена никога нищо по въпроса, подозирам, че беше направил постъпки за освобождаване на осъдения на каторга по-скоро по сантиментални причини (ако въобще можем да припишем нещо подобно на Алатристе), отколкото по други подбуди, защото онзи беше по-скоро храбрец от ламарина, а не от стомана, и капитанът несъмнено да можеше да наеме друг с по-добро оръжие. Тъй или иначе Кагафуего беше там и много трудно успяваше да прикрие благодарността си. И нямаше как да не е благодарен, да му се не види. Капитанът му беше спестил шест прелестни години, в които щеше да превива голата си гърбина и да гали сардините в морето с безспирно размахване на веслата.