Златото на краля

Триана спеше, потънала в мрак. А онези, които не спяха, предпочитаха да се отдръпват благоразумно от пътя ни. Луната беше в края на разсипа си, ала дори и така ни помагаше с оскъдната си, но все пак достатъчна светлина, за да видим силуета на една лодка с платна, събрани на мачтата, да се очертава на брега. Имаше запален фенер на носа и друг — на сушата. Два неподвижни силуета, собственикът-капитан и един моряк, чакаха на борда. Точно там се спряхме ние с Алатристе, придружени от Олмедийя, а сенките, които ни бяха последвали, се скупчиха постепенно около нас. Господарят ме прати да донеса единия фенер и аз се върнах с него, като го поставих на земята, в нозете му. Сега мъждивата светлина на свещта придаваше още по-мрачен вид на насъбралите се. Лица почти не се виждаха, само краища на мустаци и бради, физиономии, скрити зад плащовете, шапки, нахлупени до очите и бледо присветване на метал, идващо от оръжията, които носеха на поясите си. Разнесе се съвсем тих шепот и шушукане измежду другарите ни, които започваха да се разпознават един друг, но тогава капитанът ги накара да замълчат с отсечена заповед.

— Ще тръгнем надолу по реката, за да свършим една работа, която ще ви бъде обяснена, щом стигнем на мястото, където трябва да бъдем… Всички са взели вече част от полагащата им се сума, така че никой не може да се отмята. Налага се да кажа, че трябва да сме неми по въпроса.

— Съмнението ви ни обижда — обади се някой. — Не един от нас е преживял изтезания и е показал, че може да се държи мъжки.

— Хубаво е да сме напълно наясно… Други въпроси?

— Кога ще си получим остатъка от парите? — попита друг непознат глас.

— След като приключим със задълженията си. По принцип, това трябва да стане вдругиден.

— Пак ли ще е в злато?

— Да, в брой. Дублони с две лица, същите като тези, които всеки един от вас получи предварително.

— Много хора ли трябва да пратим на оня свят?

Погледнах крадешком към ковчежника Олмедийя. Стоеше мрачен и черен в палтото си и видях, че рие в пръстта неловко с върха на обувката си, като че ли се намираше далеч оттам и беше вглъбен в други мисли. Несъмнено, като човек на писмото и мастилото, не беше свикнал на подобни грубости.

— Хора като вас не се събират, за да танцуват чакона52 — отвърна Алатристе.

Разнесе се лек смях, чуха се няколко „пусто да остане“ и „дяволите да го вземат“. Когато утихнаха, господарят ми посочи лодката.

— Качвайте се и се настанявайте възможно най-удобно. Оттук нататък нека ваши милости се смятат за бойци на военна служба.