Сибирски тайни

Слязоха долу и намериха колата си на паркинга. Шофьорът Володя изслуша молбата им, позамисли се, потърка мекото на ухото си, после радостно кимна:

— Има такова място! Отворено е в неделя и цените са нормални.

Не сбърка: магазинът, в който ги закара, наистина работеше и цените в него бяха повече от приемливи. Коротков, който първоначално търсеше само вратовръзка, се развихри и освен нея купи напълно подходяща за случая риза. Настя пък се сдоби с рядко евтино, но необикновено елегантно шалче. Сега и двамата изглеждаха достойно: умерено делово, умерено официално. Пък и вече не оставаше време за още подобрения — и без това закъсняваха.

До театъра стигнаха четвърт час по-късно от уговореното с Ина. Помощничката на Пьотър Сергеевич с невъзмутима физиономия ги чакаше пред входа и веднага ги въведе в просторното фоайе право при Ворожец, който оживено разговаряше с малка група мъже и празнично облечени дами. Започнаха отегчителните представяния и запознанства, мяркаха се лица, имена, длъжности и титли… Началото на тържествената част се бавеше: очакваха кмета. Най-сетне при Ворожец дотича позакръглен нисък човек със смокинг и му прошепна нещо на ухото.

— Господа, заповядайте в залата — широко се усмихна Ворожец. — Константин Кирилович е пристигнал, ще започваме.

Придружени от Пьотър Сергеевич, Настя и Юра влязоха в ложата на дирекцията. Оцениха фруктиерата, пълна с плодове, и бутилките с напитки на масичката и заеха места на първия ред. Ворожец се извини, задето трябвало да ги напусне:

— За съжаление, моето място е в президиума. — В гласа му звучеше нескрит сарказъм. — Ще ми благодарят, а аз с умна физиономия ще кимам и ще се усмихвам.

Зрителната зала бързо се пълнеше и хората, облечени съвсем обикновено, се оказаха повече от онези, които бяха взели под внимание прословутия дрескод. В тяхната ложа се разположиха още четирима поканени, но веднага след встъпителното слово, произнесено от директора на театъра — същия пълен човек със смокинга, те се преместиха в аванложата и нещо бурно заобсъждаха.

Директорът даде думата на кмета на Вербицк — Константин Кирилович Смелков, и Настя с интерес взе да наблюдава първия човек на града. Много привлекателен. Младолик. Прекрасна осанка. Лека походка. Гъста коса. Гладко лице. Нима е на петдесет и три години? Или на петдесет и две? Той не може да е по-млад от Ворожец, нали са съученици. А кметът изглежда най-много на четирийсет и пет. Добре поставен глас. Изключително обаятелна усмивка. Говори без листче, от сърце. Или обмислено? Впрочем това не е от значение, важното е, че не срича от листче. И произнася човешки думи, а не докладва с дежурен патос за успехите и постиженията в развитието на културата. За ролята на театъра в нашия живот. За своите първи театрални впечатления, когато баба му го водела на детски спектакли. За самоотвержения труд на хората, които в един икономически сложен период са подкрепяли и подкрепят живота на сцената.

Докато го наблюдаваше и слушаше словото му, някак трудно й беше да си представи Константин Кирилович като строителен работник…

Тя огледа Коротков, който седеше до нея: хубав костюм, аромат на скъп парфюм.

— Юра — попита шепнешком, — преди милиционерската школа ти с какво се занимаваше?

— Бях в казармата — също шепнешком отговори той. — Защо?

— А преди казармата? След десети клас?

— Бях шлосер в един гараж, нали бях завършил професионално-техническо училище… Абе сто пъти съм ти разказвал. Забрави ли?

— Забравила съм — виновно призна тя. — Сега си спомних.

Момче от ПТУ. Шлосер в гараж. Младичък лейтенант с нови пагони с две грейнали звездички. Полковник от милицията. Директор на почивна база, който има възможност да си позволи скъпи костюми и разбира от водоснабдяване и електрически инсталации… Четирийсет години са дълъг път. След толкова време ти вече не си променен човек. Ти просто си друг човек. Съвсем друг.

Кой знае защо, тя си спомни филма „Изкуплението Шоушенк“ по повестта на Стивън Кинг. Героят на Морган Фрийман, излежал четирийсет години от доживотната присъда за престъпление, извършено в далечната младост, отговаряше пред комисията за условно освобождаване. И на въпроса дали се е превъзпитал, каза: „Дали съм се превъзпитал? Дали съжалявам за стореното? Спомням си колко глупаво младо хлапе бях… Мъчно ми е, че не мога да си поговоря с него, бих се опитал да го вразумя… Да му кажа какво го чака в бъдещето. Но не мога. Това момче вече го няма. Останал е само този старец“.