Дясната ръка на Бога

— Защо говорим за брат ми? — гневно каза Лийт. — И защо непрекъснато подчертаваш, че е по-голям?

— Не е ли? Прости, ако съм се объркал. — Усмивката стана още по-широка.

— Не виждам какво общо има това? Ще ми служиш ли — или не?

— Нима това е същинският въпрос? — Аркосът видимо се затрудняваше да сдържа веселието си. — Не трябва ли да се запиташ защо желаеш да не останеш по-назад от сакатия си по-голям брат?

— Не искам нищо подобно! Какво изпитвам, си е моя работа!

Но макар да не я докосваше, Стрелата леко блесна, с което го издаде.

— Така ли е? Тогава защо си тук, ако не за да докажеш, че не му отстъпваш по интелигентност, състрадание, мъдрост и мощ? Тогава защо аз съм тук, ако не за да ме превърнеш в свой слуга, както той е постъпил с брудуонеца?

Той ме предизвиква. Той ме предизвиква. Лийт знаеше това, но не можеше да отрече думите му. В ръката си можеше да държи неизразимо могъщество, а бе напълно безсилен пред дебелия.

Защото дебелият говореше истината.

— Сега нещата между нас са ясни — продължи Аркосът на Немохайм. — Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш себе си. И ще продължиш да отричаш казаното от мен. Но да минем към предложението ти. Никога няма да стана твой питомец, та да убедиш приятели и близки в ценността си. Не мога да съм ти от полза.

— Няма да те умолявам, но и няма да те убия — каза Лийт. Гласът му беше напрегнат от усилието да го запази спокоен. — Нужни са ми напътствия. Ти можеш да ми помогнеш. Помисли над предложеното ти. Ако утре по същото време продължаваш да отказваш, ще те изправя пред съд.

Бавно, нагло, Аркосът на Немохайм се изправи, оттласквайки се от масата, без да откъсва очи от Стрелодържеца.

— Притежаването на мощ не те прави могъщ — прошепна той, преди да излезе.

Лийт го съпровождаше с поглед. Чувстваше се много незрял. Отчаяно искаше да се обърне за помощ към гласа на Стрелата, но се страхуваше.

Грайг нахлу вътре, заварвайки го отпуснал глава в ръце.

— Ела бързо, господарю! — настойчиво рече той, сепвайки младежа. — Дошли са хора да те видят.

— Доведи ги тук — уморено отвърна Лийт. Грайг се отдалечи, преди Носителят да се сети, че не е попитал кои са тези хора.

Скоро узна сам. Бяха шестима с плащове и качулки, придружени от двама стражи.

— Грайг! — провикна се той, осъзнавайки внезапно, че стражите са въоръжени, а не би трябвало.

— Не е нужно — рече един от новодошлите, отмятайки гугла над сива коса и кафяви очи. — Не сме тук, за да те нараним. А дори и да бяхме, съмнявам се, че бихме могли да го сторим, ако всичко, което се чува из града, е вярно.