Дясната ръка на Бога

Във всеки случай заслужена орис. Как можеше приятелството с лозианите да бъде по волята на бога? Фарр сви рамене и продължи, но не можеше да прогони заплашителния образ на разрушени стени. Вече не чуваше детския смях. Кафявите пълчища няма да достигнат Винкулен. Но и тази му мисъл не спомогна за оправяне на настроението.

Сред сребристото небе луната се бе втренчила обвинително. Фарр сведе глава, за да се отърве от нея. Така в първия момент не забеляза стотици светлини, разстлани пред него, идващи насреща му с леко поклащане. Звукът на песен най-накрая го накара да вдигне глава. В момент, който никога нямаше да забрави, Фарр Сторрсен съзря северната армия да поема към Инструър, окъпана в лунни лъчи и обгърната в тъмнина.

Начело крачеха десетки уруси — не толкова могъщи, колкото Уайзънт, но въпреки това заплашителни, с блестяща козина. Други воини от авангарда бяха яхнали едри бойни коне. След тях идваха пешите бойци, ред подир ред крачещи върху и около пътя. Всеки от тях носеше факла в ръката си, острие на бедрото, тояга на гърба и колчан на рамото. Начело на тази армия вървеше дребна, набита фигура, която, като се приближи до удивения Фарр, се провикна. Смях последва вика. Три други силуета изникнаха от предните редици, за да затичат към него.

На винкулчанина му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от радост, когато четиримата го заобиколиха, тупайки го по гърба или с оживени жестове имитирайки носенето на бали и спускането сред бързеи. И всичко това сред неизменен смях. От очите му потекоха сълзи, които той не скри. Тази нощ на Западния път сред смеха на фодрамите от него се отрони сянка, която никога нямаше да се завърне.