Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
В този момент, изпълнен с размишления за немислимата измяна, Рушителят видя, че оставащото масло в купата започва да дими. Деорк се опитваше да се свърже с него. Гневът на Рушителя припламна в отговор, издигайки високи пламъци от съда. На ръба на припадъка, Стела бе отхвърлена в другия край на помещението. Макар умът й все още да гореше от агонията, причинена й от мъжа в тъмна роба, възприятията й работеха.
Огънят в залата се разгърна с рев. Аркосите на Вертензия и Фирейнс изчезнаха в пламъка с все масата. Останалите съветници бяха разхвърляни от силата на взрива. Само Деорк успя да устои на горещината, започнала да разяжда мраморния под. Изчакваше реакцията на своя господар за провала си.
От пламъците не изникна глас. Червената паст изплю син пламък, протегнал се като гнила ръка, за да сграбчи Деорк за гърлото и да го дръпне към огъня. Преди да е могъл да протестира, председателят бе откъснат от Инструър и през тунел раздираща агония се озова в нозете на Неумиращия.
— Аз властвам над душата ти — изрече гласът. Беше остър, като кинжалите в ръцете на андратанските мъчители. Деорк дори не можеше да си поеме дъх, още по-малко да отговори. Още не разбираше основанията за случилото се току-що. — Ти криеше тайни от мен. Заговорничеше срещу мен. Прояви неподчинение, вземайки момичето за себе си.
Доказателствата биваха излагани пред Деорк, който се сви и повърна върху студения мрамор.
— Поверих ти силата си. Сила, достатъчна да сразиш противящите се в Инструър. А ти я разпиля. Узнай сега каква е ориста на онези, осмелили се да ме заблудят.
Стела се изправи на колене. Не можеше да повярва, че пред очите й се случва онова, за което бе мечтала така яростно. Помнеше как виси на веригите в кулата, преповтаряйки отново и отново въображаемата сцена в ума си — онази, в която омразният Деорк я измъчва и самодоволно се хвали. Помнеше как отчаяно се бе опитвала да прогори измислените спомени в съзнанието си, та когато Рушителят я разпитва — а в това тя не се съмняваше — той да се натъкне на тях. Дори не бе посмяла да се надява, но бе проработило. Часът на отмъщението й настъпи.
Фарр Сторрсен крачеше напред с гневни движения. Ако някой го бе запитал къде отива, в яростта си винкулчанинът нямаше да е в състояние да предостави отговор — дори и ако изобщо бе склонил да отговори.
Чувстваше, че има право да се гневи. Беше замесен в нечувано приключение. За пръв път в живота си се беше озовал в центъра на събитията, беше станал свидетел на намирането и издигането на Джугом Арк. Намираше се до самия й Носител! И внезапно, напълно неочаквано, всичко се беше объркало. Другите бяха отказали да се вслушат в съветите му. Бяха избрали да вземат за съюзници омразните лозиани. И когато той се беше оттеглил, никой не се затича подире му, умолявайки го да се върне. Много добре. Щеше да се завърне вкъщи, спирайки единствено да вземе пепелта на брат си, за да я разпилее сред тревистите хълмове на Винкулен. Сред свободна широта, където никой не ти казва какво да правиш и не те принуждава да се сприятеляваш с получовеци. Където хладните ветрове карат душата ти да потръпва.
Денем и нощем крачеше той, черпещ сила от гнева и горчивината. С решителните крачки на планинджия прекосяваше много мили между изгрев и залез — и също толкова през тъмата. В раницата си имаше запаси и не му се налагаше да търси храна или да се запасява от странноприемниците, които подминаваше. А из северните друмища на Деювър вода не липсваше. Плитки, бързи реки често кръстосваха пътя, втурнали се от планините, издигащи се на северозапад. Фарр спираше само, за да подремне, не говореше с никого, не се отклоняваше от пътя. За няма и седмица вече наближаваше границата на Трейка, оставил Деювър, цивилизацията и Джугом Арк зад себе си.
Луната, почти с пълно лице, незакривано от облаци, бе надвиснала ниско над Западния път. Фарр прекоси един тревист хребет, обграден от двете страни със сенчестите руини на замъци. Възможно беше градителите на тези крепости да са враждували, разделени единствено от долината, в която сега Фарр се спускаше — естествена граница, откъсваща хората. Изравнявайки се със стените, той си представи детския смях, долитащ от тях във времена на мир, а сетне и виковете, долитащи по време на обсада. Тези му мисли преляха към Инструър — как ли щеше да изглежда градът след няколко години? Може би от него също щяха да останат само руини, край които един ден да минават хора и да се чудят за някогашните обитатели.