Ноктите на Помирителя [bg]

След миг неговото гюле паднало на палубата, избило топ от артилерията на десния борд, както пиян мъж изпуска новородено от прегръдките си, и го запратило по цялата дължина на палубата, смазвайки всичко по пътя си. След това артилерията на кораба проговорила отново в хор и изпратила срещу великана дъжд от желязо и огън.

Тъй като разстоянието между кораба и великана било вече наполовина (или може би противникът им проявил страх и бронята му отслабнала), техните снаряди не ударили с празно дрънчене по корпуса на замъка, а изтрещели по него като камбана, обявяваща края на света. Черното чудовище от омаслен метал сякаш било разкъсано от големи, остри нокти.

Тогава младият мъж изкрещял в трюма на тези, които все още били му останали верни и пълнели котлите с дърва, като им заповядал да започнат да горят катран, както принцесата го била посъветвала. В началото се изплашил, защото никой не му отговорил и той си помислил, че всички долу са мъртви. След това си казал, че заповедта му не била чута сред грохота на битката. Но малко по-късно над огряната от слънцето вода паднала тъмна сянка и момъкът погледнал нагоре.

В древни времена, разказват някои хора, парцаливо момиче — дъщеря на беден рибар, намерило на брега запушена бутилка. Отворило я и станало царица от лед.

И сега сякаш такава могъща сила избълвали високите комини на техния кораб. Тя заликувала в черна радост и започнала да расте със скоростта на вятъра.

А вятър наистина се явил, сграбчил я с невидимите си ръце и я понесъл като огромна, черна планина срещу врага. Дори и когато нищо не се виждало — нито бронирания, тъмен корпус от стомана, нито голямото оръдие — момците тутакси застанали зад своите оръдия и започнали да стрелят в непрогледния мрак. От време на време те чували как се обажда големият топ на великана, но вече не виждали огнените му светкавици, нито пък къде попадат гюлетата му.

Ако не са улучили нищо, те сигурно още обикалят света и търсят своята мишена.

Момците стреляли дотогава, докато цевите на оръдията им побелели и заблестели, сякаш сега били излезли от пещта за леене на метал. Пушекът започвал да се разсейва, от трюма извикали, че катранът е свършил и синът на ученика издал заповед стрелбата да спре. Всички негови хора, които били зад оръдията, изпопадали като трупове от изтощение, без дори да помолят някой да им подаде вода.

Черният облак се разнесъл. Не както мъгла се разнася от слънцето, а като могъщата армия на злото, която се прегрупира, преди да атакува отново — ту изчезвайки, ту появявайки се и с упорство свиквайки малкото останали стрелци за последна, решителна битка.