![Подземен свят [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/6/3/podzemen-svyat-bg-download.jpg)
Подземен свят [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-376-8
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подземен свят [bg]». Краткое содержание книги:
Честно казано, Обри не си падаше чак толкова по крикета, но съпругата му одобряваше аристократичния спорт и го смяташе за благовидно забавление. Освен това то включваше пай и бира — две изисквания, критично важни за житейското пътешествие на Обри.
Замисли се за Абърлайн. Нежененият и отдаден на работата Абърлайн — две неразривно свързани неща според Обри.
— Трябва ти съпруга — каза му той един следобед в „Зеленият мъж“, разбира се, къде другаде.
— Трябва ми колега, който мисли повече за полицейската работа и по-малко как да се изхлузи от нея — сряза го Абърлайн.
Думите му го жегнаха, защото все пак той, Обри, вземаше почти равностойно участие в разрешаването на случая…
О, не, скастри се мълком, заемайки мястото си на трибуната. Днес няма да мисля за Фреди. Махай се, Фреди! И за да отбележи края на размислите за работата, се включи въодушевено във възгласите и дюдюкането, доволен да се потопи в играта и ритъма на деня. Поредното лице в тълпата. Безгрижно и отдадено на мига.
Все пак обаче… Не успя да се откъсне. Мислите му се върнаха към Абърлайн и манията му по „машинациите в подземната железница“, както ги наричаше. Двамата полицаи си блъскаха главите кой е пребил до смърт телохранителя.
— Единият от главорезите на Кавана — отсече предсказуемо Фреди, но в този случай Обри бе принуден да се съгласи с него.
Беше ясно като бял ден, че Кавана и компания са замесени в нечисти кроежи. Както всички други, нали? Аристократи, индустриалци, политици — всички си плетяха кошницата, а нарушаването на закон-два беше дребно неудобство, ако имаш достатъчно влияние да не ти потърсят сметка.
Мътните ме взели, изруга мълком Обри. Започваше да мисли като Фреди. Беше заразно — нямаше друго обяснение.
— Но сигурно са разбрали истината — така каза Абърлайн.
Ако бяха накарали телохранителя да проговори, Кавана и компания знаеха, че Бхарат Сингх е момчето от гробището.
— И какво ги засяга това? — попита Обри.
— Може би не ги засяга, Обри, може би. Кой знае?
Беше загадка, спор нямаше. Като издяланите дървени формички, които се вместват една в друга. Въртиш ги в ръце, за да се досетиш как да ги напаснеш.
Съчетанието от размишленията, изпитата бира, многолюдната тълпа и факта, че си е взел свободен следобед, за да гледа крикет на „Лорде“, бе предпоставка да не забележи нищо. И Обри наистина не обърна внимание на тримата мъже, разблъскващи множеството, за да заемат местата си в дъното на трибуните. Застанаха с гръб към оградата, скръстили ръце и нахлупили ниско козирките на бомбетата си — универсална поза на хора, опитващи се да изглеждат незабележими.
Тримата не наблюдаваха мача изпод ръбовете на бомбетата си. Очите им не се отлепяха от Обри Шоу.
41.
Последният обитател на Мрака беше Джаядип Мир. Оттогава бяха минали три години, но килиите трябваше да се поддържат и затова, точни като часовници, Аджай и Кулприйт слизаха по стъпалата от съвещателната зала да изметат и да проветрят подземието, за да прогонят временно влажния и тежък въздух, царстващ тук.
И предвидим като часовник, Аджай смяташе, че е страхотна шега да заключи Кулприйт в някоя килия.
Дрън!
Пак я издебна и преди да успее да го спре, изигра отново номера си. Този път обаче, вместо да застане пред вратата ухилен присмехулно както винаги, той се отдалечи по коридора.
Раменете ѝ увиснаха от досада. Нямаше ли най-сетне да му омръзне? Вероятно не, защото детинщините бяха стихията на Аджай и макар тя да имаше съпруг и момченце, той вероятно беше и малко влюбен в нея. А от опит знаеше, че това е изключително досадно съчетание у мъж.
Подвикна сърдито през шпионката:
— Аджай, върни се! Не ти ли писна!
Наруга се мислено, че пак се е оставила гадният плъх да я свари неподготвена.
Вън цареше тишина. Аджай го нямаше. Да му се не види. Надяваше се да не реши да разкраси шегичката. Имаше и такива дни. Веднъж я беше оставил заключена половин час. Слава богу, отдавна се бе научила да си носи свещ.
— Аджай! — извика тя отново и гласът ѝ отекна кухо сред влажните камъни. Раздруса вратата и ехото поде трополенето и го запрати в тъмнината. — Аджай, от месеци не е смешно! Отвори!
Никакъв звук. Като се замисли, установи, че не го чува изобщо. Аджай не беше от тихите. Обикновено ѝ крещеше отгоре, подвикваше безвкусни остроумия и каламбури, дразнеше я. Всъщност откога чуваше само своя глас? Тук долу усещането за време се изгубваше.