Подземен свят [bg]

42.

Какъв прекрасен ден, помисли си Обри сред тълпата от хиляди зрители, напускащи игрището. Беше поразвеселен, честно казано. Достатъчно поразвеселен, та с цялото си обаяние да се спазари с цветарка за букет, да го занесе вкъщи на съпругата си Марджъри и да ѝ каже, че я обича; толкова развеселен, че да забрави за всякакви индийски акробати и загадъчно изчезващи мъже в роби; толкова развеселен, че да не забележи тримата мъже, които го следят, привели глави и пъхнали ръце в джобовете си — олицетворение на хора, опитващи се да не се набиват в очи.

Беше достатъчно развеселен, та дори да се подвоуми дали да не грабне халба от разносвачите на наливна бира, които сновяха напред-назад. Все пак се отказа, нямаше да е зле да поизтрезнее. Продължи напред, кривна от главното шосе, загърбвайки тълпата и конския тропот, и пое по тихи и тъмни странични улички, където постоянният шум на течаща вода му напомни, че мехурът му е препълнен. Сви в безлюдна алея да се облекчи.

В крайна сметка дребните неща са не по-маловажни от големите — откраднат часовник, който изостава; мъж с препълнен мехур…

Обри усети как светлината се променя, преди да види каквото и да било. Докато си вдигаше панталоните, погледна към единия край на алеята и забеляза широкоплещеста фигура. Погледна към другия край — друга широкоплещеста фигура.

Потрепери. Във всеки друг ден двамата щяха да са просто хулигани, дебнещи нещастници, твърде пияни да окажат съпротива — и разбира се, Обри щеше да се разправи с тях, пиян или трезвен.

Този ден обаче не беше като другите. Стори му се, че разпознава единия от мъжете, препречили пътя му, и зачеркна възможността да са улични бандити.

Двамата тръгнаха към него. В края на алеята изникна и трета фигура. Отчаян, Обри се упрекна, че не си е взел палката, но тя едва ли щеше да му помогне. Погледна към високата стена пред себе си с надеждата като по чудо да се появи стълба, после пак към мъжете, които наближаваха.

Както очакваше, позна ухилените лица в секундата, преди светлината да угасне.

Кулприйт и Аджай крачеха по амритсарските улици, всеки унесен в своите мисли. Навярно защото дългогодишното господство на асасините в града бе притъпило бдителността им или защото дори асасините не са безгрешни. Каквато и да беше причината, преди да се усетят, тълпата сякаш се изпари. Пред тях застанаха седмина мъже в еднакви кафяви костюми и двамата се оказаха изправени пред изпитание, каквото винаги ги бяха предупреждавали да очакват и за каквото ги бяха поощрявали да се готвят.