Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Ние обаче не успяхме да го подложим на изпитанието — пак заговори Соранал. — Щом Джеханум зърна висшето дърво, отскочи и побягна. Преследвахме го, но той ни изненада, защото свикнали с покоя, не бяхме готови за подобни злощастия. А и по пъргавина далеч ни превъзхождаше. Изплъзна ни се и пое на изток. — Той въздъхна и добави: — Оттогава мина само ден, но случилото се ни накара да си припомним, че трябва да браним Земята.

— Чух и разбрах — промълви Атиаран. — Моля ви да ми простите гнева. Говорих прибързано от незнание. Но нали сега виждате, че не сме от близките на Сивия убиец?

— В теб, Атиаран, спътнице на Трел — отговори Лора, взряна в жената от каменното поселище, — можем да видим и много тъга, и много храброст. Но този, който дойде с теб, е недостъпен за нас. Може би се налага Томас Ковенант да остане наш пленник.

— Меленкурион! — изрече Атиаран. — Да не сте посмели! Не разбирате ли? Не го ли огледахте добре?

Старейшините си отдъхнаха и промърморените думи показаха колко тревожно е било очакването. Соранал пристъпи към Атиаран, протегнал дясната си ръка с дланта нагоре в приветствие.

— Сега видяхме и чухме, Атиаран, спътнице на Трел. Ти спомена име, с което един Бяс никога не би си послужил, за да спаси друг странник.

Той я дръпна полека встрани от Томас, който изведнъж се почувства уязвим. За пръв път си призна колко е свикнал да разчита на присъствието и водачеството й, ако ще и без никакво дружелюбие. Сега обаче не беше настроен да чака бездейно опасностите. Напрегна се, готов да отскочи накъдето е нужно. Очите му се взряха поред в лицата срещу него.

— Джеханум изрече много предсказания — започна Лора — и сега си струва да повторя едно от тях. Каза ни, че страшно зло в облика на Берек Полуръкия идвало към нас от юг. И ето че пред нас… — тя посочи с бледата си ръка към Томас и гласът й се изостри от враждебността — … виждаме странник, напълно чужд на Земята, лишен от пръсти на дясната си ръка, но пък с пръстен от бяло злато на лявата. И няма съмнение, че носи на Владетелите вести за гибел и обреченост.

Атиаран отвърна настойчиво:

— Не си позволявайте да отсъждате и помнете Клетвата. Вие не сте Владетели. А мрачните слова могат да бъдат и предупреждение, не злонамерени пророчества. Нима се доверявате на думите на един Бяс?

Барадакас леко сви рамене.

— Ние отсъждаме за човека, не за вестите, които носи.

Пресегна се зад гърба си и взе гладък дървен прът, дълъг три стъпки. Държеше го по средата внимателно и с голяма почит.

— Това е ломилиалор.

Когато каза думата, дървесината лъсна, сякаш обсипана с роса.

„Що за щуротия?“, чудеше се Томас, докато се опитваше да предусети какво ще последва. Но този хайрбранд го свари неподготвен. Протегна ръка и подхвърли парчето дърво към него.