![Сребърният камък [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/9/srebrniyat-kamk-bg-download.jpg)
Сребърният камък [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърният камък [bg]». Краткое содержание книги:
Маркграфът кимна бавно, лицето му бе като издялано от камък, безизразно, докато извръщаше поглед от овъгления труп към Иън, а след това отново към Ивар дел Хивал.
— Да, да, наистина каза.
— Кой… — започна Иън, но се спря. — Кой трябваше да го пази?
Ръката на Агловейн Тирсон стисна меча.
— Това, Иън Среброкаменни, не е твоя работа.
— Остави тази работа — предупреди го Ивар дел Хивал. — Просто остави.
— Спокойно, Иън — прошепна Арни Селмо зад него. — Сега сме на територията на индианците, а пустите туземци хич не са дружелюбно настроени.
Но това бе само едно дете. Ако някой възрастен тъпак пренебрегнеше предупреждението, бе едно, но не можеш да очакваш едно дете съзнателно да се пази от опасностите.
— Да, да — каза Арни, явно очаквал възражението на Иън. — Нека местните да раздават правосъдие, а ако то не е същото като правосъдието у дома… тогава още по-зле за тях.
— Копието — каза Ивар дел Хивал. Преглътна тежко.
— Нарича се Гунгнир — каза маркграфът и кимна. — Знам за него. Единствено аезирец може да го носи безопасно.
— Нещо такова — потвърди Иън. — Само тези от расата на Стареите и малцина от нас… със специално разрешение.
— Аха. — Маркграфът го посочи с глава. — Изтегли го от земята.
Иън кимна и плъзна ръце в ръкавиците.
— Както желаете.
Както и първия път оказа се трудно да го стисне; когато се наведе, усещането бе странно, сякаш бе марионетка под контрола на оръжието, сякаш то дърпаше конците и контролираше движенията на Иън.
Първо ги стисна с едната, а след това и с другата ръка; за момент вселената се завъртя и той отново бе същият обикновен Иън Силвърстоун, застанал над овъглените останки на момченцето, стиснал копието на един бог, докато сълзите, необезпокоявани, се стичаха по бузите му.
Глава 11
Слухове
От час вече Тори чуваше ритмичния звук на брадва — бе погледнал часовника, пуснат в джоба, преди да превалят хълма и да видят Брода на Харбард долу в ниското.
Времето се разваляше и по всяка вероятност щеше да се задържи лошо. От запад към тях напредваше буря, предшествана от покриващите небето оловносиви тежки облаци, подобни на глутница озверели вълци, пръснати в преследване на някоя изостанала от стадото овца.
Далечните удари долитаха над шумоленето на сухите окапали листа на дърветата. Последваха няколко минути тишина, а сетне нов удар.
Тори си представи много образно сцената; дърварят поставя цепеница на дръвника, нагласява острието с няколко леки намествания на брадвата, отстъпва крачка назад, замахва с всички сили и стоварва брадвата, след това още веднъж и…
Дум…
После избира ново дърво, поставя го на дръвника и…
Дум.
Ето пак. Тъкмо навреме. Който и да бе това, личеше, че е в отлична форма; поддържаше постоянен ритъм, и то не от скоро.
Или пък бяха двама, които работеха заедно, също като татко и Тори: единият поставя дървото и нагласява клина, а другият замахва с чука.
Цепенето на дърва с татко бе едно от любимите занимания на Тори. Дори докато още беше дете, това бе времето, което с удоволствие прекарваха заедно — татко му нагласяваше поредната цепеница върху дръвника, поставен до хамбара, след това нагласяваше клина и Тори го набиваше с дърводелския чук.
И все така, докато един ден татко подаде големия чук на Тори и му заяви, че е негов ред да се заеме със сериозната работа.
Тори се усмихна.
— Звучи ли ти познато?
— Много. Напомня ми за вкъщи. — Той ускори крачка. — Ако побързаме, скоро ще сме там.
Едно от най-трудните неща, които Тори научи за баща си, бе, че и той понякога греши, че мнението му невинаги е правилно, че преценката му понякога също е погрешна. Докато растеш си мислиш, че ако татко ти направи грешка — а какво пък толкова, всички правят грешки — това е било нещо, което е нямало начин да се избегне.
А след това откриваш, че той ще сбърка и ще се получи глупаво, като хукне така пред бурята, която бързо ги застигаше.
— Татко? — обади се Тори. — Нека поспрем за малко, какво ще кажеш?
Татко стисна челюсти.
— Мисля… — Спря се. — Добре, ако мислиш, че трябва.
Тори се усмихна.
Маги — невероятната Маги, която след двудневен преход все още изглеждаше свежа и бодра, също както бе и по време на пътуването им из Европа — не чака специална покана и сви рамене, за да изхлузи раницата.