В капана на времето [bg]

— Господи, много си бил заинтригуван.

— Ами исках да знам. Иън не щеше да седи толкова дълго и трябваше да го цапардосам няколко пъти, за да спре да се върти. — Джейми се засмя при спомена. — Той се укроти, докато най-сетне не се случи, а тогава грабна шепа топчета, пъхна ги в гърба на ризата ми и си плю на петите. Господи, бягаше като вятър! — На лицето му се появи тъга, споменът за бързоногия приятел от детството събуди по-скорошни спомени за зет му, който куцаше сковано с дървения си крак, защото беше загубил своя на бойното поле.

— Струва ми се ужасно да живееш така — казах аз, за да го разсея. — Не да гледаш сови, разбира се. Имам предвид краля. Никакво уединение дори когато си по нужда.

— Аз не бих търпял — съгласи се Джейми. — Но той е крал.

— Аха. Е, предполагам, че властта, разкошът и всичко останало го компенсират достатъчно.

Джейми сви рамене.

— Дори да не е така, Бог тъй му е отредил и той няма друг избор. — Взе наметалото си, прекара края му през колана си и го прехвърли на рамото.

— Дай на мен. — Взех сребърната кръгла брошка и я закачих на ярката тъкан на рамото му. Той нагласи диплите и приглади с пръсти цветната вълна.

— И аз имам такава съдба, сасенак — каза тихо и се усмихна.

— Слава богу, не трябва да каня Иън, за да ми бърше задника, но съм роден благородник. Господар съм на своята земя и на хората на нея и трябва да извлека за тях най-доброто от тази сделка с Господ.

Посегна и докосна леко косата ми.

— Затова се зарадвах, когато каза, че трябва да дойдем тук и да направим всичко по силите си. Защото част от мен иска повече от всичко да те отведе някъде далеч, за да прекарам живота си на полето и с добитъка, да се прибираме вечер, да лягам до теб и да спя спокойно.

Дълбоките сини очи бяха потъмнели, ръката му се върна на диплите на наметалото и погали ярките цветове на клана Фрейзър с отличителната бяла ивица.

— Но ако го направя — продължи, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на мен, — част от душата ми ще се чувства прокълната. Вечно ще чувам гласовете на хората, които съм оставил на произвола на съдбата.

Сложих ръка на рамото му и той вдигна поглед. На широките устни се появи крива усмивка.

— И аз така мисля. Джейми… каквото и да стане, каквото и да успеем да сторим… — замълчах, търсех думи. Както често досега, непосилността на задачата ни ме оставяше безмълвна. Кои бяхме ние, че да променяме хода на историята, да променяме хода на съдби, и то не нашите, а на принцове и селяни, на цяла Шотландия?

Джейми сложи длан върху ръката ми и я стисна.

— Никой не иска от нас повече, отколкото можем да сторим, сасенак. Ако ще се пролива кръв, поне няма да лежи на нашата съвест. Но да се молим на Бог да не се стигне дотам.