![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Хората ме поздравяват и продължават ежедневните си дейности, децата, които са малки за училище, играят наоколо, а по-големите са по магазините — класни стаи. Животът се опитва да продължава да тече нормално. Или поне до колкото можем да наречем нормално положението, в което сме.
Стоя загледана в нищото и се опитвам да си спомня онези първи дни на нападението. Всичко започна някъде в Казахстан — още тогава се посмях добре на манията за величие на американците. Разпространи се като чума. В началото започнаха обезпокоителни новини по медиите за размирици, но съвсем скоро любителски клипчета със странни същества се появиха в интернет. Твърде високи и някак разкривени, правеха впечатление с накъсаните си движения и металическия тембър на гласовете си. Тогава още имахме ток, интернет, и други удобства. Животът ни беше хубав — по-късно осъзнах колко хубав.
Само за дни Чуждите превзеха централна и северна Азия. Избиваха по-слабите и модифицираха силните. Последните кадри, които можехме да видим, бяха на хора, маршируващи с неестествена походка, с метални пластини по телата и тежковъоръжени, които избиваха села и градове. С времето Чуждите се оттеглиха от бойното поле и оставиха само Модовете да разчистват планетата. Само след три месеца хората бяхме изчезващ вид, притиснат до стената и принуждаван да се крие и да бяга.
Всички се надявахме, че военните ще ни осигурят някаква безопасност, но те паднаха бързо. Базите бяха сринати, а войниците изтребвани един по един. Откъдето минеха, оставяха само унищожение и, което беше добре за нас, разхвърляни навсякъде оръжия. След това дойде Прахът — тъмен газ, които обви планетата за около час и остана във въздуха още толкова. Когато се разнесе, видяхме жертвите. Половината от вдишалите го бяха разхвърляни по земята тела с лица изпълнени с ужас и болка. Другата половина… не искате да срещате такъв — невъзможно издути мускули, кървясали очи и сияеща кожа. Някои го нарекоха „радиация“, други — „мутация“, но аз повече харесвам „тъмна магия“, така или иначе всички ги наричаме Светещите. Когато видите такъв да изпраща блестящи топки енергия от ръцете си право към вас, ще разберете избора ми.
За част от оцелелите, като мен и Тео — единият от генералите ми — Прахът означаваше малка промяна в същността ни. Добихме сили, които искаме да си мислим, че са ни бонус срещу Чуждите. Аз например съм изключително трудна за залавяне — по-бърза от останалите и невъзможна за забелязване, когато искам, а и въртя мечове, все едно съм родена с тях. Тео е непробиваем — куршумите отскачат от него като топчета, а остриетата дори не оставят следи. В групата ни има още няколко даровити — едно момиче има шесто чувство, две момчета са с рентгеново зрение, една жена разви изключително силен слух и още няколко хлапета станаха по-бързи от нормалното. И всички имаме нещото, което със смях наричаме „белязване“ в памет на много популярна книга преди инвазията. Аз обичам да си мисля за това като за намиране на сродна душа, но кой ли ме пита мен…
Някак успяхме да се окопитим и да се опитаме да бъдем някаква съпротива. Събраха се големи групи хора и започнаха опити за възвръщане на територии и хора. По трудния начин разбрахме, че нямаме шанс за нито едно от двете. Градовете и земите, които Чуждите държаха, бяха изключително добре охранявани от Светещи, а хората — изцяло променени. Най-добрите оцелели доктори се опитваха да разкачат Модовете, но нямаха успех и всички загиваха. До Светещ беше невъзможно да се доближиш. Отказахме се на втората година от опитите за лечение. Малко след това и от битките за земи. Сега бягаме и се крием. Надяваме се, че нещо ще има успех. Продължаваме да търсим.
Оживените разговори на децата ме откъснаха от мислите ми — явно часовете за днес са приключили. Наоколо стана като мравуняк. Хората се насочиха към столовата, смееха се и се държаха нормално. Повече отколкото ми харесва. И все пак е хипнотично да ги гледам такива. Семейства заедно, младежи по двойки, хлапета, замерящи се с топки. Заобиколена съм от толкова хора и все пак съм сама. Това е и причината да се храня отделно — понякога цялата тази радост ми идва в повече.
Имам си любимо место в Мола — на последния етаж, съвсем близо до изходите към паркинга на покрива. Барикадирали сме вратите там, но въпреки това държим постоянна охрана за всеки случай. Обикновено когато съм в такова настроение, аз поемам смяната и за това се насочих натам. Момчетата са доволни, че ги сменям и тръгнаха към столовата с другите. Има едно място, от което мога да видя всичко надолу, а това е около една трета от Мола.