Гробовни тайни [bg]

Встрани стоеше по-малка, съвременна електрическа пещ и едно грънчарско колело, цялото изцапано с глина. Около него имаше работен тезгях и полици, по които безразборно бяха оставени най-различни глинени съдове. Някои бяха гледжосани, други просто от изпечена глина. Въпреки че не бях познавач, ми се сториха удивителни, органичните им форми бяха едновременно артистични и функционални. Взех внимателно една голяма кана, чиято извивка изглеждаше толкова естествена, сякаш природата я беше създала така. Усещах с ръцете си, че е добре балансирана, линиите й бяха гладки и чувствени.

— Нямах представа, че можеш да правиш такива неща — казах аз, силно впечатлен.

— О, аз имам много скрити таланти — отвърна тя и разсеяно прокара ръка по голяма топка от изсушена глина на масата, където бяха разхвърляни недовършени и счупени съдове. После се усмихна стеснително.

— Както виждаш, подредеността не е един от тях. Както и да е, надявам се, че можеш да пазиш тайна.

Остави ме да се чудя какво точно иска да каже и се приближи до една от извитите стени на пещта. Измъкна една тухла, бръкна в дупката и извади нещо от там.

— Резервният ключ — заяви тя и го вдигна, за да ми го покаже. — Никога не знаеш кога ще ти потрябва.

До този момент не бях помислил за състоянието на къщата, но ключът ме подсети. По дяволите!

— Чакай, Софи.

Спуснах се след нея, но тя беше вече излязла навън и бе видяла всичко със собствените си очи. Спря на пътеката като поразена от гръм.

— О, боже!

Когато пристигнахме, входната врата бе в сянката на залязващото слънце и щетите по нея не се виждаха, а и вниманието ни беше насочено към пещта. Сега бяхме достатъчно близо, за да видим разбитата врата, увисналата на пантите си.

Идиот! Трябваше да се сетиш!

Полицаите бяха направили вял опит да залостят вратата, но вестибюлът бе мокър от дъжда, който вятърът бе довеял вътре, а по килимите и лъснатото дюшеме се виждаха кални стъпки. Миришеше отвратително, все едно някоя лисица или друго животно се бе настанило вътре.

Софи гледаше с невярващи очи отворените шкафове и чекмеджета и разпиляното им съдържание.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — казах аз плахо, докато се проклинах, че не съм го предвидил. Трябваше да дойда тук, вместо да си губя времето при Уейнрайт. — Мислех, че полицаите са ти казали.

Тя не отговори, по бузите й безмълвно се стичаха сълзи.

— Софи, наистина съжалявам.

— Ти нямаш никаква вина — каза тя и гневно изтри очите си. — Благодаря, че ме докара, но сега по-добре си върви.

— Позволи ми поне…