Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Непременно. Аз… Благодаря ви.

Заизкачвах се по стълбището. Още не знаех десетки неща, десетки неща, които можеха да провалят всичко, и все пак… струваше ми се, че може и да успея.

Ала как щях да я доведа? Не можеше да става и дума за Танатос. А нямах кола. Можех да взема под наем, но ми трябваше нещо по-специално. Ван, нещо от този род.

Отбих се в първата телефонна кабина и открих в указателя фирма, която даваше под наем ван хонда. Трябваше да го взема чак от летище „Ханеда“, обаче нямах нищо против. Оказа се тромава наглед малка кола — ван, да, само че висок и тесен, сякаш някой го е сплескал странично. Малко приличаше на дакел със смехотворно миниатюрните си колела. Но задната врата се отваряше отгоре и отдолу и подът стигаше почти до земята. Имаше и климатик… дори само това си струваше цената. Ако Саяка се съгласеше, ванът щеше да свърши работа. Качих Танатос отзад, отидох в Юено и намерих строителен обект, откъдето отмъкнах две дъски. Може би нямаше да се затрудня да я вдигна с количката и да я кача във вана, но с рампа щеше да е по-лесно. След това открих един бизнес хотел, свалих Танатос и го оставих на паркинга. Настаних се, взех душ, преоблякох се и потеглих към Угуисудани. По пътя бях дори по-нервен, отколкото пред къщата на Фукумото. Което вече ми изглеждаше много отдавна.