Врагове по неволя [bg]

Минаха няколко секунди. Чух още един изстрел, после нищо. Бавно се изправих. Хлапакът вече беше разбрал, че пистолетът ми не е играчка, а аз самият не съм холивудска знаменитост, защото изглеждаше като зашеметен и ме гледаше с широко отворени очи, готов да се разреве. Гледаше към крака ми, който адски ме болеше. И аз го погледнах и видях, че кърви. Не и от куршум, обаче. Когато изстрелите пръснаха прозореца, стъклата се разхвърчаха и едно голямо парче се беше забило под гаден ъгъл в лявото ми бедро.

Трябва да си призная, че не съм от онзи тип корави момчета, които могат с лекота да измъкнат голямо парче стъкло от крака си и да се ухилят, все едно нищо не е станало. Трябваше обаче да направя нещо, затова издърпах стъклото, като междувременно изкрещях една поредица от мръсни думи. Слава богу, че хлапакът не можеше да ме разбере, иначе майка му сигурно щеше много да ми се разсърди.

Поседях известно време, като се опитвах да потисна болката, преди да осъзная, че независимо от раната не можех повече да остана на място. Затова се изправих и закуцуках в посоката на стрелеца. Държах пистолета вдигнат напред. Когато стигнах до ъгъла на магазина, от който беше стрелял, прилепих гръб към стената и продължих още по-бавно. Няколко секунди по-късно вече бях до входа.

Повечето добре обучени полицаи ще ви кажат, че това се нарича „моментът на истината или на последиците“. Е, да започнем с истината. Единственият начин да се влезе в онзи магазин беше през вратата. Макар че сте виждали много пъти как го правят момчетата в киното, това си е чисто самоубийство. Вратите са много тесни съоръжения, а и стрелецът ви чака да влезете оттам, стои неподвижен, пистолетът му е насочен спокойно и точно и просто няма как да не улучи. Няма значение дали ще влетите със скок, дали ще се претърколите, или ще влезете е поредица от задни салта.

Той ще ви улучи и всичко ще свърши.

По тази причина полицаите носят зашеметяващи бомби, а войниците — ръчни гранати: за да ги метнат през вратата, да изчакат, докато те се взривят, и чак тогава да нахлуят.

Само че аз не разполагах с никакви гранати.

Затова останах там в продължение на един дълъг, мъчителен миг, като преценявах възможностите си. На около метър от мен имаше голяма кошница, пълна с дрехи. Приближих се с накуцване към нея, пъхнах пистолета в колана си, вдигнах кошницата и я хвърлих през вратата.

Нищо. Нито изстрел, нито някакъв друг звук. Или стрелецът имаше остро зрение и беше видял, че това е просто кошница с дрехи, или беше прекалено хитър за мен и не искаше да се издаде със стрелба. Или пък вече беше избягал през задния вход. В такъв случай, като се има предвид с каква скорост губех скъпоценна кръв от раната на крака, това беше краят на играта.

Така стигаме и до частта с последиците. Поех си дъх, метнах се през вратата и започнах да стрелям напосоки, докато не ми свършиха патроните. После останах на земята напълно неподвижен, ушите ми пищяха и бях като парализиран, докато чаках врагът ми да се изправи иззад тезгяха и да ми продупчи челото.

Това не се случи. Чаках дълго, като безпомощно размахвах пистолета във въздуха. Не бих казал, че изпитвах разочарование, макар че моят стрелец, изглежда, се бе измъкнал. Затова се изправих, огледах се и най-сетне надникнах зад тезгяха. И voilа! Ето го моя стрелец. Лежеше по корем, а значителна част от задната част на черепа му беше отнесена.

Сега е моментът да споделя една тайна. Сред многото ми недостатъци е и пълната ми неспособност да стрелям точно. Заради това едва не пропаднах на изпита за специалните части, а през следващите пет години се изредиха да ме обучават най-различни инструктори по стрелба. Но всички до един се отказаха, напълно разочаровани.

Погледнах дупката в главата на ченгето и изрекох наум една молитва. Повтарях си отново и отново: „Господи, благодаря ти за това, което стори за мен. Кога успях да го улуча, Господи? Дали когато тичах по улицата? Или пък го беше застигнал един от онези изстрели, които дадох напосоки? Или пък когато скочих през вратата, без да спирам да стрелям?“

Наведох се и го преобърнах. Първото, което видях, беше че дулото на собствения му пистолет беше натикано в устата му. Второто беше, че стрелецът носеше бели памучни ръкавици, подгизнали от кръв.