Чернооката блондинка [bg]

Отново погледнах към брат ѝ.

— Откъде си набавя дрогата? — попитах.

— Не знам откъде я намира сега. — Тя отмести пог­лед и прехапа устна. Беше красива дори нещастна. — Преди Нико му намираше от време на време. Така се запознах с него, чрез Евърет — подсмихна се тя печално. — Шокиран ли си?

— Да, мъничко. Не знаех, че с Питърсън сте имали такива взаимоотношения.

— Какво искаш да кажеш? Какви взаимоотношения?

— Такива, при които спиш с наркопласьор.

Тя трепна, но бързо се съвзе. Започваше да се окопитва сега, когато знаеше, че помощта вече е на път и няма отговорността за всичко да бъде нейна.

— Ти изобщо не разбираш жените, нали? — каза Клеър.

Изведнъж се запитах дали съм я чул да казва моето име, дали изобщо някога ме е наричала Филип. Мисля, че не, дори докато бяхме в леглото, в светлината на кървавочервените изрисувани рози.

— Не, мисля, че не — отвърнах. — Има ли такъв мъж изобщо?

— Да, познавам няколко.

Изпих питието си. Наистина беше противно сладникаво, сигурно слагаха карамел или нещо подобно.

— Искрена ли си с мен? — попитах. — Наистина ли си видяла Питърсън на улицата онзи ден?

Очите ѝ се окръглиха.

— Разбира се. Защо да те лъжа?

— Не знам. Както сама каза, аз не те разбирам.

Тя седна на леглото, долепи ръце и ги облегна върху коленете си.

— Прав си — каза тихо. — Не биваше да се забърквам с него. Той е… — затърси тя правилната дума — … недостоен. Странно ли ти звучи? Не искам да кажа, че е недостоен за мен — Бог ми е свидетел, аз не струвам много повече. Той е очарователен и забавен, има елегантен ум. Дори е храбър в известен смисъл, но отвътре е кух.

Взирах се в очите ѝ. Беше се отнесла много-много далеч. Хрумна ми, че всъщност не говори за Питърсън, че само го използва като претекст да говори за някой друг. Беше истина, сигурен бях, че е. И този някой ѝ беше скъп по начин, по който Нико Питърсън никога нямаше да бъде. Изведнъж страшно ми се прииска да я целуна. Не се сещах каква е причината, тоест защо искам да я целуна сега, когато е толкова далеч от мен, замислена за човек, когото е обичала. Жените не са единственото нещо, което не разбирам — не разбирам и себе си, ама никак.

Внезапно тя изправи глава и вдигна ръка.

— Чувам кола — рече. — Сигурно е доктор Лоринг.

Слязохме долу в тъмната къща, там, откъдето бяхме дошли, и излязохме в градината. Колата на Лоринг беше там, спряла зад моята. Когато пристигнахме, докторът отвори вратата и излезе.

Лоринг беше висок мъж, с козя брадичка и арогантен поглед. Двамата си бяхме разменяли остри думи. Не знам дали му беше известно, че бившата му съпруга е искала да се ожени за мен. Сигурно нямаше да има значение, не би могъл да ме намрази повече. Пък и отдавна се беше отървал от Линда.

— Марлоу — поздрави ме студено. — Както виждаш, тук съм.

Представих го на Клеър. Той се здрависа набързо с нея и попита: