Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
Тези дървета, разбира се, не можеха да избягат.
За джуджетата денят на завръщането щеше да настъпи скоро, предчувстваше елфата, но тогава вече щеше да е твърде късно за тези дървета, както и за много други същества. Земята на Каз Модан се нуждаеше от много, много десетилетия, за да се възстанови, ако въобще успееше да го направи.
— Кураж — прошепна тя на двете дървета. — Ще дойде нова Пролет, обещавам ви — на езика на растенията пролет означаваше не само сезон, но и надеждата като цяло, възраждането на живота.
Когато елфата отстъпи назад, дърветата изглеждаха малко по-изправени, по-високи. Ефектът от нейните думи я накара да се усмихне. Големите растения разговаряха помежду си по начин, непознат дори на елфите. Може би нейното насърчение щеше да бъде предадено. Може би гората щеше да оцелее, въпреки всичко. Оставаше й само да се надява.
Кратката й връзка с дърветата облекчи тежестта, която чувстваше в съзнанието и сърцето си. Каменистите скали вече не й изглеждаха толкова зловещи. Сега елфата се движеше с по-голяма лекота и изпитваше увереност, че всичко ще завърши благополучно, дори що се отнася до Ронин.
Краят на смяната й настъпи доста по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Верееса едва не остави Фалстад да поспи още малко — хъркането му показваше, че е потънал в дълбок сън — но тя знаеше, че ще се превърне в пречка, ако недостатъчната й почивка я накара да трепне по време на битка. С известна неохота елфата се отправи към своя спътник…
… и се закова намясто при едва доловимия звук от счупването на изсъхнала клонка, което я предупреди за приближаването на някой или нещо.
Не смеейки да събуди Фалстад, за да не изгуби елемента на изненада, Верееса мина покрай спящия ездач на грифони и неговото животно и се престори, че гледа към мрачния пейзаж в далечината. Тя отново чу слаби звуци, идващи от същата посока. Само един неканен гост, значи? Може би… а може би не. Възможно бе звукът да е имал за цел именно да привлече вниманието на Верееса в тази посока, за да й попречи да разбере за други нападатели, дебнещи в тишина.
Отново се чу приглушен звук, последван от див крясък. Край нея прелетя тъмна фигура.
Верееса бе извадила меча си още преди да осъзнае, че това бе грифонът на Фалстад, а не някое чудовищно горско създание. Също като нея животното бе чуло едва доловимите звуци, но за разлика от елфата грифонът не бе изчакал, премисляйки различните възможности. Той бе реагирал с отработените инстинкти на своя вид.
— Какво става? — изръмжа Фалстад, скачайки на крака удивително бързо, като се вземе предвид, че бе джудже. Неговият стормхамър вече беше в ръката му и той бе готов за битка.
— Има нещо сред онези дървета! Твоето животно тръгна след него!
— Дано да не го изяде, преди да сме имали възможност да видим какво е било!
В тъмното Верееса успяваше смътно да различи неясната фигура на грифона, но не и тази на неговия противник. Все пак рейнджърът чу още един от крясъците на крилатото животно, но странно, той въобще не звучеше като предизвикателство за бой.
— Не! Не! Назад! Махни се от мен! Не съм ти аз закуска!
Двамата се затичаха към неистовите викове. Каквото и да бе съществото, приклещено от грифона, то определено не звучеше заплашително. Гласът напомняше на елфата за нещо, но тя не можеше да се сети какво.
— Назад! — извика Фалстад на своето ездитно животно. — Назад, казах! Изпълнявай!
Отначало звярът не желаеше да се подчини, сякаш приемаше, че уловът му принадлежи. От мрака точно зад главата с острата човка се чу жалостиво скимтене.
Да не би някое дете се бе залутало самичко из Каз Модан? Определено не. Орките владееха тази територия от години! Откъде би се взело дете тук?
— Моля ви, о, моля ви, о, моля ви! Спасете това жалко същество от чудовището… Пфу! Какъв дъх има само!
Елфата замръзна. Децата не говореха така.
— Назад, проклет да си! — Фалстад шляпна своето животно по задницата. То разпери веднъж крила, нададе гърлен крясък и най-накрая се отдръпна от плячката си.
Ниска, жилеста фигура изскочи пред очите им и веднага хукна в противоположна посока. Но рейнджърът реагира по-бързо, втурна се напред и улови натрапника за — както осъзна Верееса — издълженото му ухо.
— Ох! Моля, не наранявай! Моля, не наранявай!
— Какво имаме тук? — измърмори ездачът на грифони, приближавайки се до нея. — Никога не бях чувал нещо да пищи по този начин! Затъкни си гърлото, че ще ме накараш да ти го прережа! Всеки орк, който е достатъчно близо да го чуе, ще хукне презглава насам!