Warcraft - Денят на Дракона
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: World of Warcraft. Трилогия Войны Древних #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Денят на Дракона». Краткое содержание книги:
— Онези изсечени скали, дето приличат на баба ми заедно с нейната брада? Точно, т’ва е добър избор! Ще се спуснем до тях!
Изтощеният грифон с благодарност се подчини на сигнала за спускане. Фалстад го насочи към една малка долина, сгушена между скупчените скали. Верееса се напрегна, докато животното се приземяваше, а очите й вече оглеждаха за евентуални заплахи. Толкова навътре в Каз Модан орките несъмнено поддържаха постоянни патрули.
— Слава на Еъри! — изрева джуджето, докато слизаха от грифона. — Колкото и да обичам свободата на небесата, т’ва си беше прекалено дълго време, за да седиш върху каквото и да е! — Той погали лъвската грива на грифона. — Но добър звяр си ти и заслужаваш вода и храна!
— Видях едно поточе наблизо — каза Верееса. — В него може да има и риба.
— Тогава той ще си я намери, ако иска да я изяде. — Фалстад махна юздата и останалите такъми от животното. — И ще си я намери сам. — Той потупа грифона по задницата и звярът подскочи във въздуха, внезапно придобил нови сили, след като товарът вече бе свален от гърба му.
— Това разумно ли е?
— Скъпа моя елфска лейди, рибата едва ли ще е достатъчна за някой като него! Най-добре да го оставим сам да си хване нещо по-подходящо. Той ще се върне, след като се насити, а ако някой го види… е, дори в Каз Модан има диви грифони. — Тя не изглеждаше убедена, затова Фалстад добави: — Той ще се отдалечи само за кратко. Толкова, колкото и ние да си приготвим някаква вечеря.
Носеха със себе си малко провизии, които джуджето раздели на две. Тъй като наблизо имаше поточе, двамата изпиха останалата в меховете вода. Изключено бе да запалят огън толкова навътре в контролираната от орки територия, но за щастие не се очертаваше нощта да бъде студена.
Действително, не след дълго грифонът се завърна с пълен стомах. Животното се просна до Фалстад, който положи едната си ръка върху главата му, докато довършваше вечерята си.
— От въздуха не забелязах нищо — каза най-накрая той, — но най-добре да не се успокояваме, че наблизо няма орки.
— Ще се сменяме ли на пост през нощта?
— Т’ва е най-разумното решение. Аз ли ще бъда първи или ти?
Прекалено напрегната, за да заспи, Верееса пожела да застане на пост първа. Фалстад не се възпротиви и въпреки скорошните преживелици, веднага легна и няколко секунди по-късно вече бе заспал. Верееса се възхити на железните нерви на джуджето и й се прииска в това отношение да е като него.
В сравнение с горите, в които бе израснала, нощта й се стори прекалено тиха, но рейнджърът си напомни, че тези скалисти земи са били плячкосвани от орките от дълги години насам. Наистина, тук все още имаше диви животни — както свидетелстваше пълният стомах на грифона — но повечето същества в Каз Модан бяха доста по-предпазливи от тези в Куел’Талас. И орките, и техните дракони се хранеха изключително със сурово месо.
Звезди изпъстриха небето, но ако не беше изключителното зрение на нейната раса, Верееса би била напълно сляпа в нощ като тази. Тя се зачуди как Ронин се оправя в този мрак, при положение че все още е жив. Дали и той се луташе нейде из пустошта между крайбрежието и Грим Батол, или пък Детуинг го бе отвел някъде надалеч, може би в някоя непозната за рейнджъра област?
Тя не желаеше да повярва, че той се е съюзил с черния. Но в противен случай, каква работа имаше Детуинг с него? В тази връзка дали преследвайки дракона, двамата с Фалстад не бяха тръгнали да гонят дивото, защото може би не Ронин бе скъпоценният товар, който бронираният левиатан бе носил в лапата си?
Толкова много въпроси без отговор. В плен на раздразнението, рейнджърът се отдалечи от джуджето и грифона, за да огледа забулената в тъмнина околност. Дори при превъзходното й зрение, повечето от заобикалящите я дървета не бяха нищо повече от черни сенки. Това само правеше обстановката още по-потискаща и сякаш изпълнена с опасности, въпреки че можеше да няма жив орк на километри околовръст.
Без да вади меча от ножницата, Верееса продължи да се отдалечава. Тя се натъкна на две полуизсъхнали, едва вегетиращи дървета. Докосвайки поред всяко от тях, елфата почувства тяхната умора, готовността им да се предадат. Тя можа да усети и част от тяхното минало, което се простираше далеч назад във времето, още преди ужасите на Ордата. Някога Каз Модан беше земя, пълна с живот, в която, както знаеше Верееса, свой дом бяха намерили джуджетата от хълмовете. Но те бяха избягали заради безмилостното клане на орките, заклевайки се да се върнат някой ден.