Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
— Да, да, ще станат добри за ядене, като повисят малко — рече втори.
— Не бива да висят прекалено дълго — обади се трети. — Не са много дебели. Както изглежда, напоследък не са се хранили добре.
— Аз предлагам да ги убием — изсъска четвърти, — да ги убием и тогава да ги оставим да повисят известно време.
— Те би трябвало вече да са мъртви — обади се отново първият.
— Не са. Току-що видях един от тях да се раздвижва. Дошъл е на себе си след ху-у-бавичкия сън. Сега ще ви покажа.
След тези думи един от тлъстите паяци бързо се стрелна по паяжината към дузина вързопи, провесени в редица на висок клон. Билбо изтръпна от страх, като ги видя как се люшкат в полумрака. Тук-там от вързопите се подаваше я крак на джудже, я нос, я част от брада или качулка.
Паякът се насочи към най-издутия вързоп («Повече от сигурен съм, че това е горкият Бомбур» — помисли си Билбо) и жестоко захапа носа, който стърчеше от него. Отвътре долетя приглушено скимтене, сетне един крак се провря през дъното на вързопа и ритна с все сила паяка. Да, Бомбур още бе жив. Раздаде се шум като при ритане на спукана футболна топка и побеснелият паяк полетя от клона, но в последния миг се задържа на собствената си нишка.
Останалите паяци се разсмяха.
— Ти беше прав — казаха те, — мръвката е жива и рита!
— Скоро ще я накарам да спре да рита — изсъска разяреният паяк, като запълзя обратно към клона.
Билбо разбра, че е дошъл моментът да предприеме нещо. Не можеше да се изкачи при свирепите създания, а нямаше и с какво да стреля по тях. Като се огледа обаче, видя, че стои насред изсъхнало речно корито, осеяно с камъни. Билбо бързо намери един валчест и гладък камък, който чудесно прилепна в дланта му. Като малък той обичаше да се цели в най-различни неща, тъй че щом го видеха да се навежда, зайците, катериците, пък дори и птиците, изчезваха от пътя му със светкавична бързина. Дори и когато порасна, пак му беше приятно да прекарва голяма част от времето си в малко по-кротки игри, като например хвърляне на стрелички, мятане на подкови и събаряне на кутии по панаирджийските стрелбища. Впрочем той можеше да върши още много други неща, освен да пуска колелца дим, да задава гатанки или да готви, но аз нямах време да ви разправя за тях. И сега също не му е времето.
Докато хобитът събираше камъни, паякът бе стигнал до Бомбур с намерението да го убие. В този миг Билбо се прицели. Камъкът безпогрешно удари паяка по главата и той грохна безчувствен на земята със сгърчени крака.
Следващият камък профуча през една голяма паяжина, раздра нишките и повали мъртъв паяка, който седеше в средата й. Това неочаквано нападение предизвика смут сред паяците и те за известно време забравиха джуджетата. Не виждаха Билбо, но забелязаха откъде долитат камъните. Бързи като светкавици, те се втурнаха и заслизаха към хобита, като запращаха дълги нишки във всички посоки, докато сякаш целият въздух се изпълни с подскачащи примки.
Билбо обаче побърза да се измъкне и застана на друго място. Хрумна му да се опита да подмами по някакъв начин разярените паяци настрани от джуджетата; трябваше хем да събуди любопитството им, хем да ги ядоса. Когато петдесетина гадини се събраха на мястото, където първоначално бе стоял хобитът, той метна към тях още няколко камъка. После заподскача между дърветата и подхвана песен, с която смяташе да ги разгневи дотолкова, че всички да се втурнат след него, а в същото време и да даде знак на джуджетата.
Ето какво запя:
Песента може и да не е много хубава, но не бива да забравяте, че той трябваше да я съчини в един много напрегнат и опасен момент. Тя обаче си свърши добре работата. Докато я пееше, Билбо метна още няколко камъка и затропа с крака. Всички паяци се втурнаха да го гонят; някои препускаха по земята, други по клоните, като се прехвърляха със скокове от дърво на дърво или пък мятаха нови нишки през мрачната пустота. Те се насочиха към шума много по-бързо, отколкото Билбо бе очаквал. Бяха страшно разярени. Не толкова заради камъните, колкото защото нито един паяк не обича да го наричат «диване», а пък от думата «тулум» естествено би се оскърбил всеки.
Билбо изтича на ново място, но няколко от паяците се бяха пръснали в различни посоки из горската поляна и бързо плетяха мрежи, с които запълваха пролуките между дърветата. Много скоро хобитът щеше да се окаже ограден от плътна паяжинена стена — такова поне бе намерението на паяците. Застанал сред освирепелите си преследвачи, заети да плетат настървено паяжини, Билбо събра смелост и поде нова песен: