Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
За хобита това беше един от най-злочестите моменти в цялото приключение. Скоро обаче той реши, че е безсмислено да се опитва да прави каквото и да било, преди да настъпи утрото, а с него — и оскъдната горска светлина. И наистина какъв смисъл имаше да се лута слепешком и да се изтощава, след като не разчиташе на никаква закуска, която би му възвърнала силите. Ето защо той седна, опря гръб на едно дърво и не за последен път замечта за далечната си и удобна хобитова дупка с нейните пълни килери. Беше се унесъл в приятни мисли за пържени яйца с бекон и препечени филийки с масло, когато усети, че нещо го докосва. Нещо като дебела, лепкава връв препаса лявата му ръка и когато той се опита да се раздвижи, откри, че краката му са омотани със същото нещо, така че щом понечи да стане, веднага падна.
Тогава грамадният паяк, който го бе омотавал, докато той дремеше, нападна изотзад и се хвърли отгоре му. Билбо виждаше само косматите крака, с които чудовището се мъчеше да го впримчи в гнусните си нишки. За щастие хобитът бе дошъл на себе си тъкмо навреме, защото само след няколко мига не би могъл изобщо да се помръдне. Билбо поведе отчаяна борба, за да се освободи. Отначало удряше паяка с голи ръце, а гнусната твар пък се опитваше да му пусне отрова, за да го усмири, както правят малките паячета с мухите. После обаче се сети за меча си и го изтегли. Тогава паякът отскочи назад и Билбо успя да пререже нишките около краката си. Сега вече дойде негов ред да напада. Паякът очевидно не беше срещал същества, носещи на пояса си такива опасни жила, иначе щеше да избяга по-бързо. Преди той да успее да се скрие, Билбо връхлетя отгоре му и го удари с меча право по очите. Коварната гадинка обезумя, заподскача, затанцува и загърчи косматите си крака. С втория удар Билбо уби паяка, после се просна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.
Когато дойде на себе си, наоколо вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а по целия меч лепнеше нещо черно. Това, че е успял да убие гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше меча си в тревата и го прибираше в ножницата, той се почувства преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.
— Аз ще ти дам име — рече той на меча си. — Ще те нарека Жилото.
Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Най-напред, разбира се, трябваше да открие приятелите си, които едва ли се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на някои по-зли същества). Беше опасно да вика, затова, хобитът дълго стоя и се чуди в коя ли посока се намира пътеката и накъде да тръгне да търси джуджетата.
— Ох, защо забравихме съвета на Беорн и Гандалф? — простена Билбо. — Ето в каква каша се забъркахме всички! Всички! Ех, де да беше така! Колко страшно е да си сам!
Накрая той сметна, че е определил приблизително посоката, от която долитаха виковете за помощ през нощта, и за щастие (а Билбо си беше роден под щастлива звезда, както сами ще видите), я бе налучкал правилно. Щом веднъж разреши този въпрос, той запълзя колкото можеше по-предпазливо. Хобитите, както вече ви казах, умеят да се движат съвсем тихичко, особено в горите. А преди да тръгне, Билбо предвидливо си надяна и пръстена. Ето защо паяците нито го чуха, нито го видяха, че приближава.
Той вече беше изминал крадешком доста път, когато забеляза пред себе си едно съвсем тъмно място, твърде тъмно дори и за тази тъмна гора, също като къс среднощно небе, което никога не е било спохождано от зората. Когато стигна по-близо, Билбо видя, че това мрачно място е обградено отзад и отгоре с преплетени дебели паяжини. В следващия миг съзря няколко огромни и страшни паяка, настанени върху клоните над него, и макар да беше с пръстена на ръката си, целият се разтрепери от страх да не го открият. Прикрит зад едно дърво, хобитът дълго наблюдава опасната дружинка. И изведнъж сред дълбоката тишина на гората той разбра, че тези противни създания разговарят помежду си. Гласовете им напомняха тихо скрибуцане и съскане, но Билбо схвана част от онова, което си казаха. А те говореха за джуджетата!
— Борбата беше жестока, но си заслужаваше да я водим — рече един от тях. — Вярно, проклетата им кожа е дебеличка, обаче се обзалагам, че вътре са сочни.