Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
Бомбур продължаваше да спи и носачите му бяха вече крайно уморени. От време на време чуваха в далечината обезпокоителен смях. Чуваха и песни. Смехът беше звънък и приятен — явно не долиташе от гърлата на гоблини. Песните също бяха хубави и мелодични, но звучаха някак тайнствено и причудливо. Това безпокоеше джуджетата и те с последни сили бързаха да се махнат от тия места.
Два дни по-късно пътеката взе да се спуска и не след дълго изтощените пътници се озоваха в една долина, почти изцяло обрасла с огромни дъбове.
— Няма ли край тази проклета гора? — рече Торин. — Някой трябва да се качи на едно дърво, да се опита да провре глава над короната и да погледне наоколо. Добре е да изберем за целта най-високото дърво край пътеката.
Естествено, този «някой» се оказа Билбо. Изборът падна на него, защото, за да има полза от начинанието, «разузнавачът» трябваше да провре глава през връхните листа, с други думи — да бъде тъй лек, че да се изкатери по най-крехките клони. Горкият господин Бегинс нямаше голям опит в катеренето по дървета, но джуджетата, без да чакат, го избутаха върху най-долните клони на един възправен до самата пътека исполински дъб и той, ще не ще, запълзя нагоре. С мъка си пробиваше път през заплетените вейки, които непрестанно го шибаха по очите. Целият се назелени и изпоцапа от кората на големите стари клони. На няколко пъти се подхлъзна, но успя да се задържи навреме; и най-накрая, след ужасни мъки по една гладка част на ствола, където нямаше удобни за стъпване места, стигна до върха. През цялото време на изкачването обаче си мислеше дали из клонака няма паяци и как ще слезе отново долу (освен чрез падане).
Щом промуши глава през листния покрив наистина съзря паяци. Те обаче бяха дребни, със съвсем нормална големина, и усърдно ловяха пеперуди. Билбо бе заслепен от светлината. Чуваше, че джуджетата му подвикват отдолу, но не можеше да им отговори; само се държеше здраво да не падне и премигваше. Слънчевите лъчи сияеха така силно, че мина доста време, преди храбрият «съгледвач» да привикне с блясъка им. Когато най-после можа да погледне, видя, че се намира сред огромно тъмнозелено море, набраздено тук-таме от вятъра; а над морето пърхаха стотици пеперуди. Лично аз предполагам, че са били от вида «лилава апатура», дето обичат да живеят по върховете на дъбовете, но тези съвсем не бяха лилави, а черни, направени сякаш от черно кадифе и без никакви шарки по тях.
Билбо дълго гледа «черните апатури», като се наслаждаваше на полъха на бриза, който го галеше по косите и по лицето. Джуджетата обаче от нетърпение вече тропаха с крака и техните крясъци му припомниха за какво всъщност се бе изкачил на дървото. Картината не беше радостна. Колкото и да се взираше, листният покрив на дърветата сякаш продължаваше без край във всички посоки. Душата на Билбо, сгрята преди малко от слънцето и от полъха на бриза, отново изстина: каква вест щеше да занесе долу?
Всъщност, както вече ви казах, нашите пътешественици почти бяха наближили края на гората. Билбо обаче не можа да разбере това, защото дъбът, на който се бе покатерил, растеше в най-ниската част на една просторна падина, подобна на исполинска паница, тъй че дърветата, които покриваха полегатите й скатове, образуваха околовръст плътна стена и пречеха да се види какво има отвъд.
Ето защо Билбо нищо не видя и се спусна долу напълно отчаян. Най-сетне стъпи отново на твърда земя, целият изподраскан, разтревожен и обезсърчен, а в тъмнината очите му не виждаха нищо. Новината, която донесе, обезсърчи останалите не по-малко от него.
— Гората продължава безкрайно във всички посоки! Какво ще правим тогава? Какъв смисъл имаше да изпращаме хобита? — извикаха джуджетата, сякаш за това беше виновен самият Билбо.
Не обърнаха никакво внимание на разказа му за пеперудите, а когато взе да им разправя за приятния бриз, само повече се ядосаха, защото бяха твърде тежки, за да се покатерят и да усетят полъха му.
Тази вечер пътниците изядоха последните остатъци от храната си, а когато се събудиха на другата сутрин, първото нещо, което откриха, бе, че са страшно гладни, а второто — че вали дъжд и тук-таме по горската пътека се процеждат големи тежки капки. Дъждът само им напомни, че освен глад ги измъчваше и жажда, която той за съжаление не можеше да утоли — нима е възможно да угасиш набираната от дни жажда, като застанеш под исполинските дъбове и зачакаш някоя капка да попадне случайно на езика ти? Мъничко успокоение им донесе само неочакваното събуждане на Бомбур.