Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Не е така!
— Защо? — учуди се Димби. — Добре ли е да стоиш в дупка?
— Чудесно е.
— Може, но за теб, понеже си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
— Кажи му го! — нервира се Мокси.
— Казах му го! — отвърна Димби.
— Отгоре всеки знае да вика чудесно!… — натърти Мокси.
— Тази дупка е неприятна — започна да обяснява Димби. — Не можеш да отидеш никъде, нито да пееш, нито да се къпеш в реката.
— Разбра ли? — извика Мокси.
— Знам — усмихна се лисичето.
— Знам, че знаеш!… Отгоре всеки знае да знае. Ела долу, да видиш!…
— Какво искаш? — продължаваше да се усмихва Лиско. — Да се джасна като вас ли?
— А, защо? — Мокси употреби доста особен тон. — Живей си горе!…
— Подигравай се! — допълни Димби.
— А ние тук да гнием — добави Мокси.
— На мен ми е добре — отвърна весело Лиско.
— Знам — рече тъжно Димби.
— Гледам си слънцето, ходя навсякъде… Нямате си представа колко е хубаво горе!
— Добре, но млъкни!
— И туй ми било приятел!
— Приятел! — възмути се Мокси. — Мани го такъв приятел!
— Защо? — учуди се Лиско. — Пак съм ви приятел… Ще идвам да си говорим, ще ви питам как сте, ще ми отговаряте… Няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
— Какви години? — уплаши се Димби.
— Остави го тоя! — рече Мокси. — Не го слушай!
— Чакай, Мокси! — Димби погледна нагоре. — А ние все тук, така ли?
— Ами как? — учуди се Лиско. — Какво може да се направи?… Ще ви нося и храна.
Домби стоеше безучастно настрана, както го бяха оставили — прав, отнесен дявол знае къде. Това също безпокоеше Димби, но повече го безпокояха въпросите, които се трупаха един след друг.
— Мокси.
— Какво, Димби?
— Наистина, как ще се измъкнем?
— Колкото мисля за това, толкова по-тъжен ставам — отвърна Мокси.
— Не те разбирам.
— Все ми се струва, че ти и Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз… няма на кого да се кача.
— Моля ти се! — възмути се Димби и го заоглежда. — Как можа да помислиш?
— Казах ли ти? — запита с тревога Мокси.
— Не те разбирам — погледна към отвора на ямата Димби.
— Вече поглеждаш към гърба ми и към отвора и пресмяташ ли, пресмяташ — промълви Мокси.
— Глупости! — протестира Димби, но отново погледна нагоре.
— Знам си го — натъжи се още повече Мокси.
— Глупости, Мокси!… Защо?
— Понеже съм магаре — отвърна Мокси.— Ако не бях магаре, както и да е, но съм магаре…
— Моля ти се! — Този път Димби протестира енергично. — Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. Дупката е дълбока.
— Но на бърза ръка пресметна колко магарета са ти нужни, нали?
— Мокси!…
— Знам си аз!… Погледна гърба ми и се запита какво ли би станало, ако се качиш на него.
— Разбери, Мокси!… Ако гинем, да гинем заедно!…
— Викаш си, какъв хубав гръб за излизане от дупка.
— Домби, кажи му!…
Но Домби не каза нищо. Нито им обърна внимание. Тогава Димби погледна нагоре и потърси помощта на Лиско.
— Не го викай! — рече Мокси. — Той си е добре горе… Ако не е офейкал.
— Мислиш ли?
— Че защо сме му вече?… Имаше нужда от нас докато бяхме горе. За какво са му някакви приятели, които се намират в дупка!…
— Лискоооо!
— Ако си нямаш работа, викай!
— А!
— Няма А, няма БЕ!…
— Допускаш ли?
— Като нищо… Ето че го няма.
— Но… — обърка се Димби. — Но това е Лиско!
— Беше Лиско — въздъхна Мокси. — Докато не бяхме в дупка.
— Не думай! — Димби по навик се обърна към Домби. — Домби, какво ще кажеш?
По едно време им се стори, че Домби погледна като човек, дори се обърна, когато споменаха името му, но само толкоз. Нищо повече.
— Мокси, май че си прав. — Димби се ослуша. — Има си хас!…
— Винаги съм прав! — рече Мокси. — Познавам Лиско като ушите си. Дружи с теб, докато го забавляваш… Докато си горе.
— Да извикаме ли пак?
— Викни, но… Безсмислено!
— Лискооооо!
Нищо. Тишина.
— Имаш право, Мокси… Заряза ни… Ще извикаш ли и ги?
Мокси поклати глава, изрази безнадеждност, но все пак отвори уста и пусна тръбата си:
— Лискооооо!
Нищо. Тишина.
— Видя ли? — рече Мокси язвително. — Сега ясно ли е?
— Ясно ми е всичко — отвърна Димби. Туш…
Нещо падна до тях, Лиско се изправи, отърси се и каза:
— Какво е ясно?
Димби и Мокси се опулиха.
— Много ли е ясно?
Димби примигваше.
— Кажете! — настоя Лиско.
Мокси отвори уста, да, той наистина отвори уста и сигурно щеше да каже нещо, но неочаквано прокънтя зловещ, пронизващ смях, който с всяка секунда се усилваше, а после затихваше и както започна, така внезапно спря.