Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Имах впечатлението, че мъглата действа върху клепачите ми. Усещах ги натежали и желаех да затворя очи. Беше ми студено. Гърлото ме смъдеше и ми се прииска да закашлям, но не посмях. Повдигнах брадичка и проточих шия, за да облекча кашлицата, и като погледнах нагоре, долових, че действително мога да видя плътността на слоя мъгла. Сякаш очите ми възприемаха плътността, като преминават през нея. Очите ми започнаха да се затварят и аз не успях да се преборя със силното желание да заспя. Усетих, че всеки момент ще припадна и ще се строполя на земята. В този миг дон Хуан скочи и ме сграбчи за ръцете, като ме разтърси. Тласъците бяха достатъчно силни, за да възвърнат съзнанието ми.
Той пошепна в ухото ми, че трябва да затичам надолу колкото мога по-бързо. Щеше да ме последва, защото не искал да бъде смазан от камъните, които съм можел да разместя по пътя си. Каза, че аз ще бъда водачът, тъй като това била моя битка на силата, и че трябвало да бъда с прояснена глава, за да изведа двама ни на безопасно място.
— Това е — каза той високо. — Ако не си в състоянието на воин, може и никога да не излезем от мъглата.
За момент се поколебах. Не бях сигурен, че ще намеря пътя надолу в тези планини.
— Бягай, зайко, бягай! — изкрещя дон Хуан и нежно ме побутна надолу по склона.
13
ПОСЛЕДНИЯТ ПОСТ НА ВОИНА
Неделя, 28 януари 1962 година
Към девет сутринта дон Хуан влезе в къщата си. Беше излязъл с пукването на зората. Поздравих го. Той се закиска и като се кълчеше и кривеше, се ръкува с мен и церемониално ме поздрави.
— Ще направим една малка разходка — каза той. — Ще ни откараш с колата до едно много специално място, за да търсим сила.
Той разтвори две пазарски мрежи и във всяка от тях постави по две кратуни, пълни с храна, после ги върза с тъничко въженце и ми подаде едната.
Изминахме спокойно с колата около четиристотин мили на север, после изоставихме магистралата и поехме по чакълест път на запад. Часове наред моята кола сякаш беше единствената по този път. Докато карах, забелязах, че не виждам нищо в стъклото пред себе си. Отчаяно се напрегнах да огледам околността, но вече беше доста тъмно и предното ми стъкло бе обсипано с размазани насекоми и прах.
Казах на дон Хуан, че трябва да спра, за да почистя стъклото. Той ми нареди да продължа да карам, дори и да пълзя с две мили в час, като си подам главата от страничния прозорец, за да виждам пътя. Каза, че не можем да спираме, докато не стигнем местоназначението си.
На едно място ми каза да завия надясно. Беше толкова тъмно и прашно, че дори фаровете не помагаха особено. Безкрайно предпазливо отбих от пътя. Страхувах се да не би пръстта да е мека, но тя бе опечена.
Близо стотина метра карах с възможно най-бавната скорост, като държах вратата отворена, за да гледам навън. Накрая дон Хуан ми каза да спра. Каза, че съм паркирал точно зад някаква висока морена, която щяла да прикрива колата ми.
Излязох от колата и се поразходих, насочван от фаровете. Исках да разуча околността, тъй като нямах представа къде се намирам. Но дон Хуан изгаси светлините. Каза високо, че нямаме време за губене, че трябва да заключа колата, за да можем веднага да тръгнем по пътя си.
Подаде ми моята мрежа с кратуните. Беше толкова тъмно, че се препънах и едва не ги изпуснах. Дон Хуан ми нареди с тих, но твърд тон да седна, докато очите ми привикнат с тъмното. Ала не очите ми бяха проблем — щом излязох от колата, можех да виждам сравнително добре. Лошото беше, че някаква особена нервност ме караше да действам така, сякаш бях разсеян. Спъвах се във всичко.
— Къде отиваме? — попитах.
— Ще вървим в пълна тъмнина до едно специално място — каза той.
— За какво?
— За да разбера със сигурност способен ли си да ходиш на лов за сила или не.
Попитах го дали това, което предлага, е някакво изпитание и ако не успея да го направя, ще продължи ли да говори с мен и да ми разказва това, което знае.
Той ме изслуша, без да ме прекъсва. Каза, че това, което правим, не е никакво изпитание, че очакваме някакъв знак и ако знакът не се появи, заключението ще бъде, че не съм успял в лова си на сила и в такъв случай съм свободен от всякаква по-нататъшна намеса, свободен да си остана глупав, колкото си искам. Каза, че независимо какво ще ми се случи, той ще ми остане приятел и винаги ще разговаря с мен.