Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Не зная защо, но бях уверен, че няма да издържа изпитанието.
— Знакът няма да се появи — казах шеговито аз. — Зная това. Силата ми е малко.
Той се разсмя и ме потупа леко по гърба.
— Не се тревожи — отвърна той. — Знакът ще се появи. Зная. Имам повече сила от теб.
Изведнъж той реши, че твърдението му е страшно смешно. Запляска се по бедрата, запляска с ръце и направо зави от смях.
После върза мрежата на гърба ми и каза, че трябва да вървя на една крачка зад него и да стъпвам в следите му колкото е възможно по-точно.
Той прошепна с много драматичен глас:
— Разходката ни е за сила, така че всичко е от значение.
Каза, че ако вървя по стъпките му, силата, която той пръска, докато върви, ще се пренесе у мен. Погледнах часовника си — беше единайсет вечерта. Той ме накара да застана като войник в положение „мирно“. После избута десния ми крак напред и ме накара да застана, сякаш току-що бях направил стъпка напред. Застана пред мен в същото положение и после тръгна, след като повтори, че трябва да опитвам да вървя абсолютно в крак с него. Каза с отчетлив шепот, че не бива да се интересувам от нищо друго, освен от вървенето точно в крак. Не трябваше да гледам нито напред, нито настрани, а в земята, където той стъпва.
Пое с много отпусната крачка. Никак не ми беше трудно да го следвам; вървяхме по сравнително твърда земя. В продължение на трийсетина метра поддържах темпото му и чудесно вървях в крак с него; после погледнах за момент встрани и без да зная как, се блъснах в него.
Той се разкиска и ме увери, че никак не съм му наранил глезена, когато съм го настъпил с големите си обувки, но ако продължавам да греша така, до сутринта един от нас ще окуцее. Каза, смеейки се, с много нисък, но твърд глас, че няма намерение да се осакати вследствие на моята глупост и липса на концентрация и че ако още веднъж го настъпя, ще трябва да се събуя бос.
— Не мога да ходя без обувки — казах високо и пресипнало.
Дон Хуан се преви на две от смях и се наложи да спрем, докато престане.
Той отново ме увери, че знае много добре какво говори. Бяхме тръгнали да ловим сила и нещата трябваше да са съвършени.
Идеята да вървим в чапарала без обувки ме уплаши извънредно много. Дон Хуан се шегуваше, че очевидно произхождам о г семейството на такива фермери, които не са си сваляли обувките дори в леглото. Беше, разбира се, прав. Аз никога не бях ходил бос, а да взема да вървя в чапарала без обувки, за мен ще бъде направо самоубийство.
— От тази пустош блика сила — пошепна дон Хуан на ухото ми. — Няма време за превземки.
Тръгнахме отново. Дон Хуан вървеше полека. След малко забелязах, че твърдата земя е свършила и вървим по мек пясък. Краката на дон Хуан потъваха в него и оставяха дълбоки следи.
Вървяхме часове преди дон Хуан да спре. Не го стори изведнъж, а доста преди това ме предупреди, че възнамерява да спре, та да не взема да се блъсна в него. Теренът отново бе станал твърд и ние сякаш се изкачвахме по някаква стръмнина.
Дон Хуан каза, че ако имам нужда да се отбия в храстите, по-добре да го направя сега, защото оттук нататък ще вървим доста дълго без никаква пауза. Погледнах часовника си — беше един след полунощ.
След десетина-петнайсет минути почивка дон Хуан ме накара да застана зад него и отново поехме. Беше прав — преходът бе ужасен. Никога не бях вършил нещо, което да изисква такава концентрация. Крачките на дон Хуан бяха бързи и напрежението да гледам всяка стъпка нарасна толкова много, че в един момент не можех да почувствам, че още ходя. Не усещах нито ходилата, нито краката си. Сякаш вървях по въздуха и някаква сила ме носеше напред и все напред. Концентрацията ми бе тъй абсолютна, че не забелязах постепенната промяна в светлината. Внезапно осъзнах, че вече виждам дон Хуан пред себе си. Виждах краката му и следите, вместо да гадая, както бях правил през повечето време тази нощ.
В един момент той неочаквано подскочи встрани и инерцията ми ме носи двайсетина метра напред. Щом спрях, краката ми омекнаха и започнаха да треперят, докато накрая се срутих на земята.
Вдигнах поглед към дон Хуан, който спокойно ме разглеждаше. Не изглеждаше уморен. Аз едвам поемах въздух и плувах в студена пот.
Дон Хуан ме завъртя, както бях в легнало положение, като ме затегли за ръката. Каза, че ако искам да възвърна силата си, трябва да лежа с глава на изток. Лека-полека отпуснах и облекчих изтерзаното си тяло. Накрая събрах достатъчно енергия да се изправя. Исках да погледна часовника си, но той ми попречи, като постави ръка върху китката ми. Много леко ме извъртя с лице на изток и каза, че няма никаква нужда от моя дяволски уред за времето, че ние се водим по магическо време и че се каним да разберем със сигурност дали съм способен да преследвам силата или не.