Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Но защо ми трябва сила, дон Хуан?
— Сега не разбираш причината. Ако събереш достатъчно сила обаче, самата сила ще ти намери причината. Звучи налудничаво, нали?
— Ти защо си искал сила, дон Хуан?
— Аз съм като теб. Не я исках. Не можех да намеря причина да я искам. Гнетяха ме всички съмнения, които гнетят теб, и никога не спазвах напътствията, които ми даваха, или може би не мислех, че ги спазвам; и все пак, въпреки глупостта си натрупах достатъчно сила и един ден моята лична сила срути света.
— Но защо трябва човек да желае да спре света?
— Никой не желае, там е работата. То просто става. И щом веднъж узнаеш какво е да спреш света, ще разбереш, че е имало причини за това. Нали се сещаш — едно от качествата на воина е да срути света поради една определена причина и след това да го възстанови, за да продължи да живее.
Казах му, че може би най-сигурният начин да ми помогне е да ми даде пример с някоя определена причина за срутването на света.
Известно време той мълча. Изглежда мислеше какво да каже.
— Не мога да ти дам пример — заяви той. — Прекалено много сила се иска за такова нещо. Някой ден ти ще заживееш като воин въпреки самия себе си; освен това ти може да натрупаш толкова сила, че сам да си отговориш на този въпрос. Научил съм те почти на всичко нужно за един воин, за да навлезе в света, натрупвайки сила сам. И все пак зная, че ти не можеш да го направиш и аз трябва да бъда търпелив с теб. Зная със сигурност, че е нужен цял живот борба, за да останеш сам в един свят на силата.
Дон Хуан погледна небето и планината. Слънцето вече се спускаше на запад и над планините бързо се образуваха дъждовни облаци. Не знаех колко е часът; бях забравил да навия часовника си. Попитах, дали може да ми каже колко е часът и той избухна в такъв буен смях, че се претърколи от плочника в храсталака.
Изправи се и изтегна ръце, прозявайки се.
— Рано е — каза той. — Трябва да почакаме, докато се насъбере мъгла на върха на планината, а после ще останеш сам на този плочник и ще благодариш на мъглата за даровете й. Нека дойде и те обгърне. Аз ще бъда наблизо, за да ти помогна, ако се наложи.
Представях си как ще стоя сам в мъглата и не зная защо, се ужасих. Усетих, че е идиотско да реагирам по такъв ирационален начин.
— Не можеш да си идеш от тези безлюдни планини, без да изкажеш благодарността си — каза той твърдо. — Един воин никога не обръща гръб на силата, без да изкупи получените дарове.
Той легна по гръб с ръце под главата, покрил лице с шапка.
— Как да почакам мъглата? — попитах аз. — Какво да правя?
— Пиши! — каза той през шапката. — Но не затваряй очи, нито й обръщай гръб.
Опитах да пиша, но не можех да се съсредоточа. Изправих се и запристъпвах неспокойно. Дон Хуан повдигна шапка и ме погледна раздразнено.
— Седни! — заповяда ми той.
Заяви, че битката на силата още не е завършила и че трябва да приуча своя дух да бъде безпристрастен. Нищо от това, което правех, не трябвало да издава чувствата ми, освен ако не искам да остана в плен на тези планини.
Той седна и нетърпеливо размаха ръка. Препоръча да се държа така, сякаш нищо необикновено не се е случило, защото местата на силата, като това, на което се намирахме, имали свойството да изсмукват хората, които се безпокоят. По този начин човек можел да развие странни и вредни връзки с някое място.
— Тези връзки приковават човек към някое място на сила понякога за цял живот — каза той. — А това място не е за теб. Ти не го намери сам. Затова стегни си колана и гледай да не си загубиш гащите.
Предупрежденията му подействаха върху ми като магия. Писах часове наред без прекъсване.
Дон Хуан отново заспа и не се събуди, докато мъглата не се приближи на около стотина метра, слизайки от върха на планината. Той стана и огледа околността. Аз също се огледах, без да извъртам гръб. Мъглата вече бе обгърнала низината и се спускаше от планината вдясно от мен. Пейзажът от лявата ми страна беше чист; вятърът обаче изглежда идваше отдясно и блъскаше мъглата към низината, като че искаше да ни обгради.
Дон Хуан прошепна да остана равнодушен, да остана където съм, без да затварям очи, и да не се обръщам, докато мъглата не ме обгради съвсем; едва тогава щеше да бъде възможно да тръгнем надолу.
Той се скри в подножието на няколко големя камъка, на десетина крачки зад мен.
Тишината в тези планини бе нещо величествено и в същото време страшно. Лекият вятър, който носеше мъглата, ме караше да усещам, че мъглата съска в ушите ми. По хълма надолу се заспускаха големи валма от мъгла като твърди кълба възбяла материя, които се търкаляха към мен. Помирисах мъглата. Беше някаква особена смесица от остър и свеж мирис. После тя ме обгърна.