Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Това бяха хора от старата съветска направа. В най-добрия смисъл, като в старите съветски филми. Леля Вера беше преди всичко лекар и без преди всичко — пак лекар.
Та така, чичо Игор беше много привлекателен мъж. При това директор на завода, което в тяхното малко градче значи най-главният цар и бог. И, разбира се, често му се случваха истории с жени. Но леля Вера смяташе, че на Игор му се полага всичко, което му се иска, и нека бъде щастлив както му харесва. Още повече, че работите с всички тези жени не бяха сериозни.
Но не щеш ли, чичо Игор започна любовна история! Тогава и двамата бяха на по трийсет и няколко, „най-романтичната възраст“, когато първите чувства вече са позагубили силата си, а човек има още много сили за любов. И моят чичо Игор се влюби в друга жена и каза на леля Вера, че като честен човек трябва на всяка цена да я напусне, но не веднага, а иска още малко да помисли как да постъпи. А леля Вера ще трябва малко да го изчака да вземе решение, а може и повече, засега той не може да прецени.
И леля Вера започна да чака решението му. При това за нея той не беше просто съпруг, баща на двете й деца и опора на семейството, а ЛЮБОВ. И тя чакаше. Половин година или шест месеца. Без глупави въпроси дали вече е решил, а ако е решил, ще може ли и тя да научи какво именно. Без могозначителни погледи и изясняване на отношенията. И най-вече без никакво „имаме деца“. Просто го обичаше както винаги. Е, плачеше, разбира се, но когато той спеше, съвсем тихо, за да не го събуди, да не предизвика жалост и да не повлияе неволно на решението му. И след три месеца той каза на леля ми Вера: „Не мога да се разделя с теб. Исках, но не мога за нищо на света.“
Забележете, не с децата, а с нея. С нея, с нея!!! Ура!
И те живяха заедно оше двайсет и пет години. Когат той почина, леля Вера на въпроса ми много ли й е самотно вечер учудено отвърна: „Ама аз не съм сама, аз съм с Игор“ Да…
…На всеки му се иска да има една голяма любов за цял живот, и двамата да умрат в един и същи ден, и изобщо…
Обади се Альона. Кардиологът сложил на пудела й диагноза „порок на митралната клапа“, предписал му инжекции. Каза, че пуделът май е добре, весел е, ухапал Никита при опита му за сексуално посегателство (към Альона).
Преди да си взема душ, се сбих с Мурка, наплясках я с пешкир по дупето. (Отдавна не бях поглеждала бележника й. Безобразие! Класната им го е запълнила целия със забележки за Муриния живот. Има и двойки по физика.)
Оплаках се на Женка, че физичката не обича Мурка.
— Че защо учителите да са длъжни да обичат учениците си? — учуди се Женка. — Те обичат новите обувки.
(Още докато Женка живееше в Питер, учителката на Катка веднъж й беше изпратила бележка: „Номерът ми е: за летни затворени обувки — номер 38, 5, а ако са отворени отпред-38“)
— Занеси й подарък! — нареди Женка. — Може бонбони, парфюм или нещо друго за разкош.
Реших — за нищо на света! Мура е вече голямо момиче, нека сама си носи подаръците.
15 януари, понеделник
Сутринта се понесох с бонбоните към училището, без да се облека като хората — сложих си дългото палто върху пижамата. Надявам се, че няма да ме карат да се събличам. Смятам да поставя класната (физичката) на мястото й.
— Защо непрекъснато защитавате дъщеря си? — попита ме строго физичката.
— Защото вие през цялото време я нападате — отвърнах честно и веднага направих крачка назад, като й се усмихнах с фалшива усмивка.
— Извинете ме, моля ви, простете ми за всичко, ако можете… — с ръце като послушно зайче изпищях аз. — Разбирам колко ви е трудно с тях… (А наум я пращах по дяволите!)
Физичката се наведе към мен. Крака диреци, немигащ поглед, остри зъби…
— Дъщеря ви е много разпиляна…
— Да, да (дявол да те вземе!).
Кимах с глава и гледах физичката с безнадежден печален поглед — научих го от Лев Евгенич, обикновено той стои с такъв израз пред хладилника.
Класната говореше, че трябва да подготвяме момичета за трудностите. И другите също, но особено момичета, а моята Мура — задължително.
Не разбрах защо трябва да правим именно момичетата нещастни и защо да ги готвим за всеобщата гадост, която според физичката животът задължително ще им поднесе.
— Ще взема мерки, още сега — като се прибера вкъщи, ще започна да я приучвам към трудностите! — заклех се, с последни сили се преструвах на възрастна, на майка на „вашата дъщеря“.
Неочаквано физичката се наведе към мен и проговори с нисък меден глас:
— Вижте какво ще ви кажа… (С такъв глас лисицата от приказката примамва петлето: „Петленце, петленце, погледни през прозорчето“, и аз реших да не се поддавам!)