Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Пак се позвъни.
— Кой е? — пак дрезгавият глас. — Аз съм… такова, тъщата на Роман.
Изведнъж се почувствах сякаш съм на петнайсет години и съм на гости на момче, но родителите му внезапно се връщат от работа и сега ще ни се карат, че не си учим уроците, а гледаме телевизия в тъмното.
Тъщата на Роман мълчаливо сумтеше.
— Аз… такова… вижте какво… — и изведнъж решително: — Вие, такова… искам да кажа…
— Как се казвате?
— Това няма значение — с неочаквано драматичен тон произнесе тъщата. — Вие… такова… се срещате с Роман… Сериозно ли е?
Честно й отговорих: „Не. Видях се с Роман преди няколко дни и той не ми каза, че е сериозно.“
— Трябва да се разделите с него!
Ужас! Само истинска, качествена психодрама пред гастронома ми липсва на тези години! Така, трябва да запазя спокойствие и да разгледам ситуацията от всички страни.
Изпитах желание да се пъхна под дивана и да разгледам ситуацията оттам.
— Да не би да смятате да се жените за него?
— Не, не, как може! Аз си имам семейство, благодаря. — Защо ли я излъгах? Сигурно от ужас! Но аз наистина си имам семейство: Мура, мама, Лев Евгений и Сава Игнатич.
— Обещайте ми, че няма да кажете на този… на Роман! Това е… той ще ме убие, ако разбере!
Заклех се да пазя тайната и тъщата затвори.
Колко е неприятно да си враг на някого, дори да е с дрезгав глас. Повече обичам да ме обичат.
И това ако не е новина! Нима Роман ме обича толкова много, че е казал и на тъща си? Обича ме, обича, обича!
На мен, естествено, ми е приятно. Трябва да си призная, че и съжалението към жена му също ми е приятно. Всичко накуп е като яйце в черупка — отвън е рохкава благородна жалост, а отвътре — жълтичка радост.
Но аз нищо не съм искала от него! Просто ни беше добре заедно. Беше ми приятно, че и той ме обича. Знаех, че е женен, но… се чувствах така… някак жива… сякаш в мен има много, много радост и тя тича с мен в надпревара… Историята с Роман ми е добре дошла, но не съм мислила за него като за съпруг. А защо да не помисля точно сега? Че иначе е ясно какво става — „печална възраст иде, женихите изчезват…“
Обича ме, обича, обича! Нима ще живеем заедно? Тогава нека той се разхожда с Лев Евгенич, сутрин и вечер.
Но все пак — защо да съм непочтена жена, а? Дали пък наистина не съм такава? Проклетият навик да разглеждаш всяка ситуация от различни страни! Сякаш всички жени са разделени на две армии — от едната страна са съпругите, а от другата — непочтените. Ето и Тъщата смята, че съм виновна аз, а не Роман. Като че ли Роман е просто небрежно оставена стока — граби, народе?!
Разговорът с Тъщата ме развълнува много, а когато човек е в стрес, има нужда от физически упражнения — да покара ски, да танцува, да подрежда къщата. Аз ще подреждам къщата.
Е, не се посветих на къщата, а се обадих на Женка и Альона. И двете ме посъветваха в никакъв случай да не казвам за тези обаждания на Роман, за да не изострям ситуацията. Не съм и помисляла да го правя, и без това обещах на Тъщата, че това ще е наша тайна.
Денят не потръгна още от сутринта.
Защо Ирина Андреевна се държи така? С нея се бяхме разбрали да идва веднъж в седмицата, когато сутринта ми е свободна, и то за цял ден. Цял ден според мен значи от десет до пет. А тя идва ту към дванайсет, ту към един часа и си тръгва в четири. Реших да сложа нещата в ред.
Ето, моля ви се, сега е един и десет, а тя тъкмо идва. Не мога да се примиря с такова безобразие! Ще й кажа всичко в очите!
Отворих вратата с ядна физиономия.
— Ирина Андреевна! Много съм ядосана. Вижте колко е часът!
— Да не се дразниш, че съм дошла рано?
Не, това вече е прекалено! Исках да сложа любимия си черен пуловер с бялата ивица на гърдите. Оказа се, че Ирина Андреевна го е изпрала, и сега това не е пуловер, а кукленска дрешка.
— Ирина Андреевна! Вижте… пуловерът…
— Какво му е? Хубав пуловер. Доста е дебеличък.
— Моля ви, не ми перете повече дрехите, аз ще го правя…
После Ирина Андреевна се развика със страшен глас: „Не съм аз, той сам се е свил!“
Извиних й се и в знак на одобряване и вечно приятелство й подарих нов комплект спално бельо, дълго пих чай с нея и слушах истории от живота й. Подарих на Ирина новото издание на „Гордост и предразсъдъци“, нейното е съвсем изпокъсано.
Почувствах, че в такава екстремална ситуация, когато трябва да обмисля всичко, изобщо не мога да ходя в университета, още повече че днес нямам лекции, а само заседание на катедрата.