Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Романчето няма да е дълго, по-скоро ще е кратко, за да го свърша по-бързо.
Нахвърлях сюжета — как героите се срещнали и се влюбили, после се разделили за известно време, но пак се срещнали, за да не се разделят никога повече. Че какво, според мен не е зле. Остава само да свърша по някакъв начин, но още не зная как. Най-трудно е да се измисли краят. Отдавна съм забелязала, че в произведенията, писани от жени, винаги има някакъв мъгляв край и не става много ясно защо изобщо са написани.
Надявам се, че романчето ми ще стане бестселър и че ще получа голям хонорар. С него ще направя ремонт или поне част от ремонт. Ще започна от антрето, защото антрето е лицето на жилището, а лицето ми, тоест не моето, а на дома ми, е доста захабено, като на някой петдесетгодишен каруцар, който отдавна се е занемарил.
Цели два часа не съм се сещала за Тъщата — изцяло потънала в творчество.
Представях си, че седя в телевизора, изказвам се по различни въпроси, за международното положение, народното образование, НЛО и това… БВП (брутния вътрешен продукт). С кучешкото шоу няма да имам проблеми — Лев Евгенич знае две команди: „Легни!“ и „Проси!“
Виж, с кулинарното… какво ли да готвя, не мога да варя пелмени „Даря“, я! Ще поискам от Альона рецептата на меренги по испански и ще удивя всички!…
Изведнъж от гардероба се разнесе страховит гробовен глас. „Търсят ви. Номер 585-33-97.“ Десетина минути седях, замряла от ужас, докато не съобразих, че това не е извънземен, свил гнездо в гардероба ми, а дяволският телефонен секретар.
Тази вечер Тъщата ми позвъни в гардероба пет пъти. Добре, че може да не вдигам слушалката, а тя не ми знае номера на мобилния. Реших да посветя още някое време на творчеството и да обсъдя сюжета по телефона с Альона, мама и Олга. Олга каза, че би било добре по романа ми да направят филм или сериал, тогава в едно прекрасно утро ще се събудя богата и прочута. Звучи привлекателно, тъй че ще се постарая много.
Вечерта ходихме у мама да се сбогуваме с леля Вера, тя си заминава утре. Леля Вера изпече пирожки със зеле и еклери с крем. Не ми е ясно защо стоя цяла вечер до печката — по-добре да бяхме седнали, да си бяхме поговорили, но с храната винаги става нещо странно: сякаш излиза, че цялата й любов към нас е в тези пирожки, и в еклерите също.
Останах съвсем сама, без по-възрастни хора. Мама не се брои, тя толкова много се тревожи по всякакви поводи, че мога само да лъжа, че ние с Мура имаме петици по всички предмети.
Стана ми мъчно, исках да успокоя душевните си рани със сън, но не можех да легна и да заспя, докато не се обади Женка. Защо не се обажда? А, ето я и нея.
Обсъдихме моята книга и малко се спречкахме. Женка каза за нищо на света да не ходя на кучешкото шоу без нейно разрешение (когато стана известна). Тя лично щяла да провери дали съм добре облечена, а не да се покажа по телевизора в размъкнати обувки.
— Обувките са ми едни кафяви с малко зелено, защо да не отида с тях в телевизията? Затворени, с дебела подметка, сега всички носят такива…
— Кои всички?! Погледни си в паспорта, глупаче — каза Женка. Смятам, че не е справедливо — човек носи обувки според това на колко години се чувства.
Докато заспивах, си мислех дали наистина сме излезли от младежката мода. Реших, че не. А в паспорта си не мога да погледна, защото го загубих.
12 януари, петък
Два пъти звъня Тъщата. И двата пъти на мобилния ми телефон, точно посред лекция.
Не се оправям добре с мобилния, не му знам разните хитрости, мога само да позвъня. В почивката студентите натиснаха някакви копчета, тъй че номерът на Тъщата няма да мине повече, тоест телефонът си звъни, но не се чува звън.
Погледнах го след лекциите — десет неприятни позвънявания от един номер. Десет!!
Като психолог бих я посъветвала да не звъни и да усложнява ситуацията. Да не провокира хората към необмислени постъпки, които могат да извършат от излишш емоции. Десет позвънявания! Струва ми се, че тази Тъща не звъни където трябва, тя няма нужда точно от психолог.
Днес имах трима записани в салона и всичките, като нарочно, бяха жени, чиито мъже им изневеряват.
Когато при мен идват измамени жени, винаги си спомням за моята леля Вера. Тя толкова обичаше мъжа си, чичо Игор, просто като на кино. И имаше защо — той беш едър, добър, остроумен, плюс всичко онова, което наричат „истински човек“. Построи завод някъде на Север, стана директор, получи и орден. А леля Вера толкова много го обичаше, че не забелязваше нищо освен него и работата, дори двете им деца. Такава любов не се случва на всеки. А децата й се мотаеха някъде на заден план. За тях се яслите и пионерската организация.