Живот на заем ((Небето няма избраници))

Лилиан се появи след няколко минути.

— Току-що ми се каза, че си била възхитителна — съобщи й той. — Скоро ще се наложи да ти търся скривалище.

— Скучно ли ти беше да чакаш?

— Не. Когато човек от дълго време не е чакал за нищо, изведнъж чакането го подмладява с десет години. Не, с двадесет. Струва ми се, че никога повече няма да чакам през живота си.

— А аз винаги съм чакала нещо. — Лилиан се загледа след една жена в кремава дантелена рокля, която излезе от ресторанта заедно с някакъв плешив мъж. Тя носеше огърлица от брилянти с големина на орех.

— Как само блестят! — възкликна тя.

Клерфе не отговори нищо. Накитите бяха опасна област. Ако Лилиан се задълбочеше в нея, винаги щяха да се намерят хора, които да могат по-добре от него да задоволяват прищевките й.

— Но скъпоценностите не са за мене — каза Лилиан, смеейки се, като че отгатна мислите му.

— Ти с нова рокля ли си? — попита Клерфе.

— Да. Изпратиха ми я днес.

— И сега колко имаш вече?

— Осем, заедно с тази. Защо?

Лидия Морели явно бе информирана добре. Нищо чудно, че бе споменала за три рокли.

— Чичо Гастон е в ужас — каза Лилиан. — Цялата сметка изпратих на него. А сега карай в най-скъпия нощен ресторант! Имаш право, дрехите си искат своето!

— Ще идем ли другаде? — попита Клерфе. Бе четири часът сутринта.

— Да отидем — каза Лилиан. — Не си ли уморен? Клерфе съзнаваше, че не може да я попита дали тя е уморена.

— Още не — каза той. — Харесва ли ти?

— Страшно много!

— Добре, тогава да отидем в друг ресторант. С циганска музика.

Монмартър и Монпарнас все още изживяваха късното следвоенно опиянение. Пъстрите бърлоги на кабаретата и нощните ресторанти плуваха в цигарен дим, сякаш се намираха под вода. Всичко, което ставаше тук, бе винаги едно и също, безкрайно повторение на изтъркани щампи и на Клерфе без Лилиан би било ужасно отегчително. Но за нея всичко това бе ново, тя го възприемаше не като другите и не както беше в действителност, а както на нея се искаше да го види и както всъщност само тя го виждаше. Подозрителните кръчми, където гледаха как по-скоро да оскубят посетителите, се превръщаха за нея във вихър на живота, сладникавите мелодийки на оркестрите, свирещи за почерпка, звучаха в нейните уши като приказни концерти, а претъпканите зали, пълни с жигола, недодялани новобогаташи, вулгарни и глупави жени и хора, които не се прибираха в къщи, защото не знаеха какво ще правят там или просто разчитаха на някое леко приключение или изгодна сделка — всичко това изглеждаше в очите на Лилиан като някаква ослепителна вакханалия на живота, понеже й се искаше да бъде така и бе дошла заради него.

„Ето — мислеше Клерфе — какво я отличава от всички онези, които се тълпят тук. Те се стремят или към приключения, или към сделки, или към малко по-мелодичен шум, с който да запълнят пустотата в сърцата си. Тя обаче е устремена към живота, единствено към него, и в тази гонитба тя прилича на съвременна Артемида, втурнала се като безумна по следите на някой приказен бял елен или еднорог. И тя е така отдадена в този лов, че действува заразително. Тя не познава нито задръжки, нито съображения. С нея човек се чувствува ту съвсем стар и изхабен, ту подмладен като юноша. И ето че от дълбините на забравените години изведнъж изплуват човешки лица, възкръсват стари желания, събуждат се сенките на потъпкани мечти; а над всичко, сякаш светкавица в сдрачината, заблестява отдавна забравеното чувство за неповторимост на живота!“