Дневникът на Бриджет Джоунс

— Какво да правим? — попита ме операторът, без дори да направи опит да имитира интерес.

— Безработната Младеж — отвърнах весело аз. — Веднага се връщам! — После се юрнах зад ъгъла и се ударих по челото. Вече чувах в слушалките гласа на Ричард: „Бриджет... къде, да ти го начукам...? Безработната Младеж!“ И тогава забелязах на стената банкомат.

До 5,20 шестима младежи, твърдящи, че са безработни, бяха наредени в стройна редица пред камерата, в джобовете им шумоляха новички банкноти от по двайсет лири, а аз пърхах наоколо в старанието си да правя неискрени опити да ги изкарам от средната класа. В 5,30 чух в слушалките сигнала, а после крясъците на Ричард.

— Съжалявам, Манчестър, отпадате.

— Ъъъ... — започнах аз пред изпълнените с очакване лица. Младежите явно си мислеха, че имам синдром, който ме кара да си въобразявам, че работя в телевизията. И още по-лошо, работейки като луда през цялата седмица и идвайки в Манчестър, не успях да направя нищо за утрешната травма от липсата на млад кавалер. После внезапно, когато погледнах прекрасните млади юначаги, с банкомата зад гърба, в ума ми се зароди доста съмнителна от морална гледна точка идея. Хмм. Мисля, че взех правилно решение да не опитвам да прикъткам някой Безработен Младеж на утрешната вечеря у Козмо. Щеше да е експлоататорско и грешно. И не дава отговор на въпроса какво да се прави. Май ще ида във вагона за пушачи и ще изпафкам една.

7,30 ч. вечерта. Уф. „Вагонът за пушачи“ се оказа Чудовищна Кочина, където се бяха сврели пушачите, нещастни и войнствени. Разбрах, че пушачите вече не могат да водят достоен живот, а насилствено ги карат да се цупят в жабунясалия търбух на мизерното живуркане. Изобщо нямаше да се учудя, ако вагонът внезапно беше отклонен в глуха линия и вече никой не го видеше. Може би приватизираните железопътни фирми ще започнат да пускат специални Влакове за Пушачи, а селяните ще им размахват юмруци, ще ги замерят с камъни, когато минават, и ще плашат децата си с приказки за огнедишащите ненормалници вътре. Както и да е, обадих се на Том по чудодейния влаков телефон (Как ли работи? Как? Няма жици. Ненормална работа. Може би е свързан чрез някакъв контакт между колелата и релсите) да се повайкам за кризата с липсата на двайсет и три годишен приятел.