Дневникът на Бриджет Джоунс
- Автор: Филдинг Хелен
- Серия: Бриджет Джоунс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на Бриджет Джоунс». Краткое содержание книги:
24 август, четвъртък
Оставам в Лондон. Всеки път, като ходя на фестивала в Единбург, смятам, че ще си прекарам добре, а накрая ще се окаже, че съм успяла да се вредя само за пантомимите. Освен това човек си взема летни дрехи, а изведнъж връхлита страхотен студ и трябва да се тътриш километри, тракайки зъби, по чакълести сипеи с мисълта, че всички останали са на страхотен купон.
25 август, петък
7 ч. вечерта. Отивам в Единбург. Днес Пърпетуа каза:
„Бриджет, знам, че ти съобщавам абсурдно късно, но токущо ми хрумна. Наела съм апартамент в Единбург и страшно ще се радвам, ако дойдеш и ти.“ Колко щедро и благородно от нейна страна.
10 ч. вечерта. Току-що се обадих на Пърпетуа и й казах, че няма да ида.
Толкова е тъпо. Не мога да си го позволя.
26 август, събота
8,30 ч. сутринта. Ще си прекарам тихо и здравословно вкъщи. Прекрасно. Тъкмо ще довърша „Пътят на глада“.
9,00 ч. сутринта. Божичко, толкова съм потисната. Всички са в Единбург освен мен.
9,15 ч. сутринта. Дали Пърпетуа вече е тръгнала?
Полунощ. Единбург. Божичко. Утре трябва да ида да гледам нещо. Пърпетуа ме смята за луда. Прекара целия път във влака с притиснат до ухото мобифон, като ни обливаше с информация: „За «Хамлет» на Артър Смит няма билети, тъй че вместо това от пет можем да отидем на братя Коен, но при това положение ще закъснеем за Ричард Хъринг. Така че я да пропуснем Джени Еклеър — фъх, защо ли изобщо още се занимава с това, — а вместо нея да видим «Ламарк», после ще се опитаме да влезем на Хари Хил или Бондиджис и Джулиан Клари. Не затваряй. Ще опитам за «Позлатения балон». Не, за Хари Хил билети няма, тъй че защо не пропуснем братя Коен?“
Казах им, че ще се срещна с тях в шест пред „Плезънс“, защото исках да отскоча до хотел „Джордж“ и да оставя бележка на Том, а се сблъсках с Тина в бара. Не знаех колко е далеч от „Плезънс“ и когато стигнах там, представлението беше започнало и нямаше билети. Тайничко облекчена, отидох или по-скоро се понесох към апартамента, поръчах си прекрасни картофки с пиле и къри и гледах по телевизията „Нещастен случай“. Трябваше да се срещна с Пърпетуа в „Асембли румс“ в девет. Докато свърша вечерята, стана 8,45, но не знаех, че не мога да взема външна линия по телефона, така че не можах да си поръчам такси и когато се озовах там, беше твърде късно. Върнах се в „Джордж“ да потърся Тина и да разбера къде е Шарън. Поръчах си едно „Блъди Мери“, опитвайки се да си дам вид, че пет пари не давам, задето съм без приятели, когато в един ъгъл забелязах светлинни потоци и камери и едва не изпищях. Беше майка ми, издокарана като Мариан Фейтфул [Известна английска фолкпевица, започнала кариерата си през 1960-те. — Б. пр.], готвеща се да интервюира Алан Йентоб.
— Моля, абсолютна тишина! — прокънтя тя с гласа на Уна Алкънбери при подреждането на цветя.
— Ииии, старт! Кажи ми, Алан — заговори тя с травматизиран вид, — мислил ли си някога за... самоубийство?
Всъщност тази вечер телевизията не беше лоша.
27 август, неделя, Единбург
Брой гледани спектакли 0.
2 ч. през нощта. Не мога да заспя. Бас държа, че всички са по щури купони.
3 ч. през нощта. Току-що чух Пърпетуа да се връща, раздаваща присъди на алтернативните комици: „Незряло... пълна детинщина, абсолютна глупост.“ Имам чувството, че смисълът на спектакъла се е изгубил някъде по пътя от сцената до нея.
5 ч. сутринта. В къщата има мъж. Просто го усещам.
6 ч. сутринта. Той е в стаята на Деби от „Маркетинг“. По дяволите.
9,30 ч. сутринта. Събудиха ме ревовете на Пърпетуа: „Някой ще идва ли на поетичния рецитал?!“ После всичко утихна и чух Деби и мъжът да си шушукат, а той да отива в кухнята. После прогърмя гласището на Пърпетуа: „Какво търсите тук?!! Казах, НИКАКВИ ГОСТИ С ПРЕСПИВАНЕ!“
2 ч. следобед. О, Боже, успала съм се.
7 ч. вечерта. Влакът за гара Кингс Крос. О, Божичко. В три се срещнах с Джуд и Джордж. Щяхме да ходим да гледаме представление от въпроси и отговори, но пийнахме по няколко „Блъди Мери“-та и си припомнихме, че представленията от въпроси и отговори ни влияят зле. Пренапрягаш се да измислиш въпрос и непрекъснато вдигаш и сваляш ръка. Най-накрая ти дават да го зададеш в полуприклекнало положение със странен писклив глас, после сядаш, потънал вдън земя от смущение и кимаш като куче от задното стъкло на кола, а към теб се насочва двайсетминутен отговор, който изобщо не те интересува. Пък и преди да разберем какво става, стана 5,30. После се появи Пърпетуа с тълпа народ от службата.
— А, Бриджет — загърмя тя. — Какво гледа? — Настъпи гробно мълчание.