Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Въпреки преждевременната смърт на Ратклиф през 1746 г. семената, които той посява в Европа, продължават да дават кълнове. В началото на 50-те години на XVIII в. се появява нов „вестител“ на франкмасонството: германецът Карл Готлиб фон Хунд. Той твърди, че е бил посветен в тайното братство през 1742 г., година преди смъртта на Рамзи и четири години преди екзекуцията на Ратклиф. Според думите му при посвещаването си е бил въведен в нова система на франкмасонството, доверена му от „незнайни повелители110“, които, ако се вярва на твърденията на Хунд, били тясно свързани с якобитите. В началото дори му се струвало, че неговото посвещаване е ръководено не от друг, а от самия принц Чарлс Хубави. По всичко личи, че това всъщност е бил Чарлс Ратклиф.
Разновидността на франкмасонството, в която е въведен Хунд, е своеобразно продължение на Шотландския ритуал и по-късно е наречена Ритуал на съвършенството. Името й идва от полаганата клетва за безпрекословно, безрезервно подчинение на загадъчните „незнайни повелители“. Представителите на тази разновидност претендират, че са преки приемници на рицарите тамплиери, някои от които са оцелели през гоненията от 1307–1314 г. и са пренесли ордена си в Шотландия.
Вече бяхме срещали подобно твърдение. Въз основа на проучванията си решихме, че то донякъде е достоверно. Според някои сведения в битката при Банокбърн на страната на Робърт Брус са се сражавали и тамплиери. Булата, с която папата разпуска ордена, така и не стига в Шотландия и там орденът не е преследван официално. В Аргайлшир открихме и останки от гробище, където по всяка вероятност са погребвани тамплиери. Най-ранните надгробни плочи са от XIII в., най-късните — от XVIII в. Върху по-старите са гравирани уникални надписи и символи, същите, каквито могат да се видят във владенията на тамплиерите в Англия и Франция. Върху по-късните тези символи са съчетани с типично масонски мотиви, което иде да подскаже, че двата ордена вероятно са се слели. Тоест не бе изключено тамплиерите да са се пренесли в затънтената пустош на средновековен Аргайл, да са продължили там тайно дейността си и малко по малко от монашески да са станали светски орден и да са се свързали с масонските гилдии и тамошните знатни родове.
Ето защо твърденията на Хунд за произхода на Ритуала на съвършенството ни се видяха твърде правдоподобни. Ала за свое огорчение и срам той не е в състояние да доразвие новата система във франкмасонството. Неговите съвременници го заклеймяват като шарлатанин и го обвиняват, че си е измислил историята за своето посвещаване, срещата с така наречените „незнайни повелители“ и това, че те са му възложили да наложи Ритуала на съвършенството. На тези обвинения Хунд отговаря само, че кой знае защо, „незнайните повелители“ са го изоставили, че са му обещали да се свържат отново с него и да му дадат напътствия, но не са се появили. До края на живота си той се кълне, че казва истината и че е бил изоставен от своите сподвижници, които не били плод на въображението му.
Колкото повече се замисляхме над твърденията на Хунд, толкова по-правдоподобно ни звучаха те; убеждавахме се все повече, че той е станал невинна жертва не на предумишлена измяна, по-скоро на обстоятелства, на които не е могъл да повлияе никой. Ако се вярва на Хунд, той е бил посветен в ордена през 1742 г., когато якобитите още оказват мощно политическо влияние в континентална Европа. През 1746 г. обаче Ратклиф вече е мъртъв, както и мнозина негови сподвижници, докато други гният по затворите или са в изгнание в далечни земи, някои чак в Северна Америка. Дори и да не са се свързали повторно с протежето си, „незнайните повелители“ явно не са го сторили предумишлено. Фактът, че Хунд е изоставен непосредствено след провала на якобитите, само потвърждава правотата на думите му.
Съществува още едно доказателство, което ни кара да вярваме не само на твърденията на Хунд, но и на „Документите на Братството“: един списък на великите магистри на тамплиерите, който, както настоява той, му е предоставен от „незнайните повелители“111. Вече установихме, че списъкът на великите магистри на ордена, поместен в „Тайните досиета“, е точен, толкова точен, че явно е почерпен от източници „за вътрешно ползване“. Ако не се брои начинът на изписване на едно от имената, списъкът на Хунд съвпада напълно със списъка в „Тайните досиета“, тоест Хунд се е сдобил някак със списък, по-точен от всички останали по онова време. Нещо повече, получил го е в момент, когато по-голямата част от документите, на които се осланяхме в проучването си: укази, актове, възвания, са иззети от папата и все още се съхраняват във Ватикана, тоест до тях няма достъп никой. Това потвърждава, че Хунд не си е измислил историята с „незнайните повелители“ и че те са знаели изключително много за Ордена на тамплиерите, с други думи, имали са достъп до „вътрешна информация“.
110
Waite. New Encyclopaedia of Freemasonry. V. 2, p. 353. Le Forestier. La Franc-Masonnerie, p. 126.
111
Thory. Acta Latomorum. V. 2, p. 282. Този списък се покрива със списъка на Сион само до разкола през 1188 г. По онова време велик магистър е Жерар дьо Ридфор.