Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— На какво?
— На всичко, което може да помогне на Сдружението през идните години. — В гласа му се прокрадна печал. — Онази история с Добрия стана сериозна.
— Така ли? Тук чуваме малко новини от толкова далеч.
Той кимна.
— Отдалечеността на Баронството от центъра е главната причина да сме тук. Меджис винаги е бил предан на Сдружението и ако от тази част на Външните баронства е необходимо да се изтеглят запаси, те ще бъдат изпратени там. Въпросът, на който трябва да се отговори, е на колко може да разчита Сдружението.
— Колко от какво?
— Да — съгласи се той, сякаш тя не бе задала въпрос. — И колко от какво.
— Говорите така, сякаш Добрия е реална заплаха. Той е само един бандит, който омайва крадците и убийците си с приказки за „демокрация“ и „равенство“.
Диърборн сви рамене и Сюзан помисли, че това ще бъде единственият му коментар по темата, но после, макар и с нежелание, той каза:
— Вероятно някога е било така. Времената се промениха. В един момент бандитът стана генерал, а сега генералът ще стане управник в името на народа. — Младежът млъкна, сетне добави. — Северните и Западните баронства са обхванати от пламъци, госпожице.
— Но те са на хиляди километри оттук!
Този разговор беше обезпокоителен и в същото време вълнуващ. Ала най-вече беше странен на фона на еднообразния, скучен свят на Хамбри.
— Да. Но вятърът духа в тази посока. — Той се обърна към Сюзан и се усмихна. Усмивката отново смекчи суровите му черти и младежът заприлича на дете. — Но тази нощ едва ли ще срещнем Джон Фарсън.
Сюзан също му се усмихна.
— Ако го срещнем, ще ме защитите ли от него, господин Диърборн?
— Несъмнено — все още усмихвайки се отговори той, — но ще го направя още по-ентусиазирано, ако ми позволите да ви наричам с името, което ви е дал баща ви.
— В интерес на личната ми безопасност можете да го направите. И предполагам, че аз трябва да ви наричам Уил, в името на същите тези интереси.
— Мъдри думи и хубаво изречени. Аз…
Изведнъж, както вървеше, обърнал лице към нея, новият приятел на Сюзан се спъна в един камък на пътя и едва не падна. Ръшър изцвили и се вдигна на задните си крака. Сюзан весело се засмя. Пончото се отмести, откривайки голия й крак, и тя мигновено го покри. Да, този младеж й харесваше. И какво лошо имаше в това? В края на краищата беше само едно момче.
— Обикновено не съм толкова тромав — каза той. — Надявам се, че не те уплаших.
„Съвсем не, Уил. Момчетата около мен непрекъснато се спъват, откакто ми пораснаха гърди.“
— Съвсем не — отговори тя и се върна на предишната тема, която явно го интересуваше повече. — Значи с твоите приятели сте дошли по заповед на Сдружението, за да преброите нашите стоки, така ли?
— Да. Обърнах специално внимание на нефтеното поле, защото един от нас ще трябва да се върне и да преброи работещите сонди…
— Ще ти спестя труда, Уил. Деветнайсет са.
Той кимна.
— Задължен съм ти. Но също така трябва да проверим — доколкото можем — колко нефт изпомпват онези деветнайсет сонди.
— Толкова ли много машини работят още в Нови Ханаан, че такава вест има значение? А знаете ли алхимията, необходима да променяте нефта в продукт, който използват машините ви?
— В случая се казва рафинерия, а не алхимия. Не, нямаме толкова много машини, макар че в Голямата зала в Гилеад осветлението все още работи.
— Не думай! — възхити се Сюзан.
Беше виждала картини на електрически лампи. Последните крушки в Хамбри бяха изгорели преди две поколения.
— Каза, че до смъртта си баща ти се е грижил за конете на кмета — рече Уил. — Името му беше Патрик Делгадо, нали?
Сюзан го погледна силно изненадана.
— Откъде знаеш?
— Името му се споменаваше в професионалните ни уроци. Учехме се да броим добитък, овце, прасета, волове… и коне. Конете са най-важни. И по този повод трябваше да се срещнем с Патрик Делгадо. Съжалявам да чуя, че е стигнал до поляната в края на пътя си, Сюзан. Ще приемеш ли съболезнованията ми?
— Да. Благодаря.
— Злополука ли беше?
— Да — отговори тя, надявайки се, че тонът й е изразил онова, което искаше да каже: „Остави този въпрос, не питай повече.“
— Ще бъда откровен с теб — каза Уил и за пръв път й се стори, че долови фалшива нотка в гласа му.
Вероятно беше само плод на въображението й. Нямаше жизнен опит (леля Кордилия й го напомняше всеки ден), но знаеше, че хората, които започваха с „Ще бъда откровен с теб“, обикновено продължаваха, говорейки със сериозно изражение, че дъждът вали нагоре, парите растат по дърветата и щъркелите носят бебетата.