Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Ще вървя с вас — повтори той и лицето му стана сериозно, — Времената са лоши, госпожице Делгадо. Тук, в Меджис, сте далеч от неприятностите, но понякога ръцете им са дълги.
Сюзан понечи да възрази и да му каже, че дъщерята на Патрик Делгадо може да се грижи за себе си, после си спомни за новите хора на кмета и колко хладнокръвно я оглеждаха, когато вниманието на Торин бе насочено другаде. Видя онези тримата, когато тръгна за колибата на вещицата. Тях ги чу да се приближават и си отдъхна зад една пиния (отказваше да мисли, че се е скрила). Отиваха в града и в момента по всяка вероятност пиеха в „Почивка за пътника“ и щяха да продължат, докато Станли Руйз затвореше пивницата, но все пак не беше съвсем сигурна. Можеше да се върнат.
— Ами щом не мога да ви разубедя, добре тогава — въздъхна тя раздразнено и примирено — чувства, каквито всъщност не изпитваше. — Но само до първата пощенска кутия, на госпожа Бийч. Там е краят на града.
Младежът отново докосна шията си и направи още един от онези смешни и очарователни поклони — единият крак протегнат напред, сякаш се готвеше да спъне някого, и петата — забита в земята.
— Благодаря, госпожице Делгадо!
„Поне не ме нарече сай — помисли тя. — Това вече е нещо.“
2
Сюзан очакваше, че младежът ще бъбри като сврака, въпреки обещанието си да мълчи, защото познатите й момчета правеха така. Не беше суетна, но смяташе, че наистина е хубава, макар и само защото момчетата не млъкваха и не преставаха да се влачат подир нея. Този сигурно щеше да й задава въпроси, които градските момчета не би трябвало да задават — на колко години е, винаги ли е живяла в Хамбри, живи ли са родителите й и още петдесетина, също толкова скучни, но свеждащите се до едно — има ли сериозен приятел.
Но Уил Диърборн не я попита нито за училището й, нито за семейството или за приятелите й. Бе установила, че това е най-обичайният подход момчето да разбере дали има евентуалния съперник в ухажването. Уил Диърборн само вървеше до нея. Държеше юздата на Ръшър и гледаше на изток, към Чисто море. Вече бяха близо до него и насълзяващият очите мирис на сол се смеси с противната смрад на нефт, макар че вятърът духаше от юг.
Минаваха покрай Ситго и Сюзан се зарадва на присъствието на Уил Диърборн, макар мълчанието му да бе малко раздразнително. Нефтеното поле с гората от сонди, които приличаха на скелети, я плашеше. Повечето стоманени кули отдавна бяха спрели да изпомпват нефт и нямаше нито резервни части, нито желание да ги поправят. А онези, които още работеха — деветнадесет от двеста — не можеха да бъдат спрени. Изпомпваха ли изпомпваха, сякаш запасите от нефт под тях бяха неизчерпаеми. Използваше се съвсем малка част от него. По-голямата се стичаше обратно в кладенците под мъртвите помпени станции. Светът се бе променил и това място й напомняше за чудато гробище от механизми, където някои от труповете не бяха съвсем… Нещо студено и гладко я бутна по гърба и Сюзан не успя да сподави лекия си писък. Уил Диърборн се втурна към нея, спускайки ръка към колана си. После спря и се усмихна.
— По този начин Ръшър казва, че се чувства пренебрегнат. Съжалявам, госпожице Делгадо.
Тя отправи очи към коня. Ръшър отвърна на погледа й, сетне наведе глава, сякаш също й се извиняваше, че я бе стреснал.
„Глупости, момиче — помисли Сюзан, чувайки сърдечния, сериозен глас на баща си. — Той иска да знае защо си толкова неприветлива, това е всичко. Аз също. Обикновено не си такава.“
— Господин Диърборн, размислих — каза тя. — Ще се кача на коня.
3
Той се обърна с гръб и се вторачи в Ситго, пъхнал ръце в джобовете си, докато Сюзан първо разстла пончото на седлото, после сложи крак на стремето. Вдигна поли и внимателно се огледа. Беше убедена, че младежът ще я погледне крадешком, но той още беше с гръб към нея. Изглеждаше заинтригуван от ръждясалите нефтени сонди.
„Какво толкова интересно има в тях, глупчо? — леко ядосана помисли тя — вероятно поради късния час и утайката от обърканите си чувства. — Мръсни стари неща, които стоят там повече от шест века. Цял живот дишам вонята им“
— Спокойно, момче — каза, след като стъпи на стремето.
Ръшър размърда уши, сякаш искаше да каже, че ще мирува цяла нощ, ако това е желанието й.
Сюзан се качи на седлото. Едното от дългите й бели бедра проблесна на звездната светлина. Тя почувства вълнението, което винаги изпитваше, когато яздеше… но този път беше по-силно, по-приятно и по-осезаемо. Вероятно защото конят беше красавец и непознат.