Магьосникът

— Добро конче — прошепна девойката. Сетне погледна Уил Диърборн, който стоеше на пътя, пристъпваше от крак на крак и тъжно я гледаше. Суровото изражение бе изчезнало от лицето му и той отново изглеждаше на годините си.

— Срещата ни беше добра, нали?

Сюзан се приближи до него и преди да се замисли какво прави, сложи ръце на раменете му, надигна се на пръсти и го целуна по устата. Целувката беше кратка, но съвсем не сестринска.

— Да, много добра, Уил.

Но когато той посегна към нея (така безразсъдно, както цветето обръща лице към слънцето) с желанието да изпита повторно преживяването, девойката го отблъсна нежно, но решително.

— Не, това беше само за да ти благодаря и една благодарност би трябвало да е достатъчна за джентълмена. Върви си в мир, Уил.

Младежът взе юздите като насън и за миг се вторачи в тях, сякаш не знаеше къде се намира. Тя видя, че Уил се опитва да проясни мислите и чувствата си след въздействието на целувката. Хареса го заради това и много се зарадва, че го бе целунала.

— Ти също — каза той и се метна на седлото. — Очаквам с нетърпение да те срещна за пръв път.

Усмихна се и тя видя копнеж и желание в тази усмивка. После пришпори коня, обърна го и тръгна по пътя, по който бяха дошли — вероятно за да огледа още веднъж нефтеното поле. Сюзан остана на мястото си. Искаше й се Уил да се обърне и да й махне, за да види отново лицето му. Беше сигурна… но той не го стори. После, тъкмо когато се накани да тръгне надолу по хълма към града, Уил наистина се обърна и вдигна ръка.

Сюзан също му махна и продължи по пътя си. Беше щастлива и в същото време нещастна. И все пак — и това може би беше най-важното — вече не се чувстваше омърсена. Когато докосна устните на Уил, допирът на Рия сякаш изчезна от кожата й. Вероятно беше някаква магия, но й достави удоволствие.

Продължи да върви, като се усмихваше и поглеждаше към звездите по-често, отколкото имаше навика да го прави.