Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
„Вероятно защото собственикът на коня е непознат — помисли тя. — И хубав.“
Това, разбира се, бяха глупости. Опасни глупости. И все пак, беше вярно. Той наистина беше хубав.
Покри краката си с пончото и в същия миг Диърборн започна да си подсвирква. Със смесица от изненада и суеверен страх тя осъзна, че песента е „Безгрижна любов“. Същата, която самата тя си тананикаше на път за колибата на Рия.
„Това е ка, момиче“ — прошепна гласът на баща й.
„Няма такова нещо — отговори тя. — Отказвам да съзирам ка във всеки прозорец и сянка, като възрастните жени, които в летните вечери се събират в «Зелено сърце». Тази песен е стара. Всеки я знае.“
„Дано да си права — върна се гласът на Пат Делгадо. — Защото ако е така, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“
Не беше ка. Сюзан нямаше да се остави да бъде изкушена от мрака, сенките и зловещите очертания на нефтените сонди, за да повярва, че е ка. Това беше само случайна среща с хубав млад мъж на безлюден път.
— Настаних се — каза със сух глас, който сякаш не беше нейният. — Можете да се обърнете, ако желаете, господин Диърборн.
Той се подчини и я погледна. За миг не каза нищо, но по очите му разбра, че той също я харесва. Това я обезпокои — вероятно заради песента, която си подсвиркваше, — но същевременно я зарадва.
— Изглеждате добре на коня. Умеете да седите на седлото — отбеляза младежът.
— И скоро ще имам собствени коне — отговори Сюзан и си помисли: „Ей сега ще започнат въпросите.“
Но той само кимна, сякаш вече знаеше всичко, и отново тръгна към града. Малко разочарована, без да знае точно защо, Сюзан изцъка с език на Ръшър и го сръга с колене. Конят настигна господаря си, който приятелски го погали по муцуната, сетне попита, посочвайки сондите:
— Как наричат онова място?
— Нефтеното поле ли? Ситго.
— И някои от сондите още изпомпват нефт, така ли?
— Да, няма начин да ги спрат. Поне още никой не знае как.
— О — каза той и това беше всичко.
Но когато се приближиха до обраслата в бурени пътека, водеща към Ситго, Диърборн отиде да разгледа старата неизползваема къщичка на пазача. Когато Сюзан беше дете, там имаше табела с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ПРОПУСКИ“, която бе отнесена от буря. Уил Диърборн се върна при коня си.
Продължиха към града. Младежът с шапката с плоска периферия, който вървеше пеша, и девойката, яхнала кон и покрила колене с пончо. Звездната светлина се лееше над тях и когато веднъж вдигна глава, Сюзан видя, че на небето проблесна метеор и остави мимолетна яркооранжева диря. Хрумна й да си пожелае нещо, после, изпитвайки лека паника, установи, че няма представа какво.
4
Сюзан мълча, докато се приближиха на километър и половина от града, и тогава зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Бе решила да го направи едва след като младежът я попита, и малко се ядоса, че тя трябва да наруши тишината, но любопитството й надделя.
— Откъде сте, господин Диърборн, и какво ви води в нашата малка част от Средния свят… ако не възразявате, че ви питам?
— Съвсем не — отговори той, като я погледна и се усмихна. — С радост бих желал да разговаряме и само се опитвах да измисля как да започна. Не ме бива да разговарям.
„А в кое те бива, Уил Диърборн?“ — зачуди се Сюзан, защото докато се наместваше на седлото, бе сложила ръка на навитото одеяло… и бе докоснала нещо, скрито вътре. Приличаше на револвер. Не трябваше да е така, но тя си спомни как младежът инстинктивно посегна към колана си, когато тя извика от изненада.
— Идвам от Вътрешния свят. Предполагам, че вече сте се досетили. Ние там говорим по особен начин.
— Да. И в кое Баронство сте роден?
— Нови Ханаан.
Сюзан изпита истинско вълнение. Нови Ханаан! Центърът на Сдружението! Това, разбира се, не означаваше всичко, което някога бе имал, но все пак…
— И може би сте от Гилеад? — попита тя. Момичешката интонация на гласа й никак не й хареса.
— Не — засмя се той. — Не съм от великия Гилеад, а само от Хемфил, селце на четирийсет и няколко колела оттам. Мисля, че е по-малко от Хамбри.
„Колела — помисли Сюзан, чудейки се на архаизма. — Той каза «колела».“
— Ще обясните ли какво ви води в Хамбри?
— Защо не? Дойдох с двама от приятелите си, господин Ричард Стокуърт от Пенилтън, Нови Ханаан, и господин Артър Хийт, весел млад мъж от Гилеад. Тук сме по заповед на Сдружението. Идваме като преброители.