Магьосникът

— Хубаво слово и красиви чувства — усмихна се младежът, — но е късно и вие сте сама, затова мисля, че можем да вървим заедно. Яздите ли, сай?

— Да, но…

— Тогава се приближете и се запознайте с моя приятел Ръшър. Той ще ви пренесе през последните три километра. Скопен е и е послушен.

Сюзан погледна Уил Диърборн със смесица от интерес и раздразнение и помисли: „Ако още веднъж ме нарече сай, сякаш съм учителка или старата му леля, ще развържа тази глупава престилка и ще го прасна.“

— Никога не съм имала нищо против темперамента на кон, който е достатъчно послушен, за да носи седло. До смъртта си баща ми отговаряше за конете на кмета… А по тези места кметът е и Пазител на баронството. Цял живот съм яздила.

Хрумна й, че младежът може да се извини, дори да започне да заеква, но той само кимна спокойно и замислено — нещо, което й допадна.

— Тогава качете се. Ще вървя до вас и няма да ви безпокоя с приказките си, ако не желаете да разговаряме. Късно е и, както казват, разговорът омръзва, след като луната залезе.

Тя поклати глава, смекчавайки отказа си с усмивка.

— Не. Благодаря за любезността, но няма да е хубаво, ако някой ме види да яздя с непознат посреднощ. Нали знаете, че репутацията на една млада дама не е бяла риза, която може да се почисти с лимонов сок.

— Наоколо няма никого — каза младият мъж с влудяващо разумен глас. — Пък и виждам, че сте уморена. Хайде, сай…

— Моля ви, не ме наричайте така. Кара ме да се чувствам стара като… — Поколеба се за миг, обмисляйки думата вещица, която й хрумна най-напред. — Възрастна жена.

— Добре тогава, госпожице Делгадо. Сигурна ли сте, че не искате да яздите?

— Напълно. И без това не бих яздила в рокля, господин Диърборн, дори да бяхте мой брат. Неприемливо е.

Той стъпи на стремето, прехвърли се през седлото и отново стъпи на земята. Държеше сгъната дреха. Може би пончо.

— Можете да покриете краката си с това. Дрехата е широка. На баща ми е, а той е по-висок от мен.

Погледна за миг към хълмовете на запад и Сюзан видя, че е красив. Почувства лека тръпка и за хиляден път й се прииска мръсната вещица да бе вършила с ръцете си само работата, която се искаше от нея, колкото и да беше неприятна. Не желаеше да гледа този хубав странник и да си спомня за докосването на Рия.

— Не — промълви. — Благодаря ви още веднъж, но трябва да откажа.

— Тогава ще вървя до вас и Ръшър ще ни бъде официален придружител — весело отговори младежът. — Поне до покрайнините на града няма да има кой да ни види и да си помисли нещо лошо за едно напълно порядъчно момиче и горе-долу порядъчно момче. И там ще сваля шапка и ще ви пожелая лека нощ.

— Бих искала да не го правите. Наистина. — Тя прокара ръка по челото си. — За вас е лесно да кажете, че няма кой да ни види, но понякога очите са навсякъде. Пък и в момента положението ми е малко… деликатно.