Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Имаше и още нещо. Леля Кордилия безмилостно бе извлякла изгода от невинността й. Непрекъснато опяваше за мъничкото, сладко бебенце, което Сюзан ще роди. Знаеше, че момичето ще хареса идеята да има собствено бебе — малка жива кукла, която да облича, храни и приспива в горещите следобеди. Но Кордилия не спомена (вероятно беше твърде невинна, дори да си го помисли, макар че Сюзан не вярваше в това) онова, което тази вечер вещицата брутално изясни: Торин искаше нещо повече от дете. „Той иска цици и задник, които да не се размекват в ръцете му, и кутийка, която да стиска онова, което й бута.“
При спомена за тези думи лицето й запулсира, докато вървеше в мрака. Беше се съгласила, имайки предвид неясните си представи за чифтосването на добитъка — позволяваха на животните да го правят, докато „семето хванеше“, после отново ги разделяха. Но сега знаеше, че Торин вероятно щеше да я пожелае отново и отново и общоприетият закон, датиращ от двеста поколения, повеляваше, че той може да спи с нея, докато тя, вече доказала добродетелността си, родеше дете, и ако това дете също беше нормално, а не мутант… Сюзан тайно разпита тук-там и научи, че второто доказване обикновено се извършва около четвъртия месец на бременността… тогава, когато започнеше да личи и под дрехата. Рия трябваше да направи преценката, а вещицата не я харесваше.
Сега, когато беше твърде късно — беше приела споразумението, за чието официално оформяне се погрижи съветникът, и девствеността й бе доказана от онази странна кучка — Сюзан съжаляваше за сделката. Най-много мислеше за това как Торин ще смъкне панталона си, излагайки на показ белите си, мършави, щъркелови крака и как ще легнат заедно и ще чуе старческите му кости да пукат. Коленете, гърбът, лактите и вратът.
„И кокалчетата на пръстите. Не забравяй за тях.“
Да. Старчески кокал чета, обрасли с косми. Сюзан се усмихна на тази комична гледка, но в същото време от крайчеца на окото й бликна гореща сълза. Избърса я, без да съзнава — така, както не чу и потракването на приближаващите се конски копита. Мислите й още бяха далеч. Постоянно се връщаха към странното нещо, което бе видяла през прозорчето на спалнята на старицата — меката, но някак неприятна светлина, излизаща от розовото кълбо, и как вещицата го гледаше като хипнотизирана…
Когато Сюзан най-после чу приближаващия се кон, първата й тревожна мисъл бе да се скрие в горичката, покрай която минаваше. Шансът някой порядъчен човек да бъде на пътя по това време й се струваше малък, особено сега, когато в Средния свят нещата се бяха влошили. Но вече беше късно.
Тогава ще легне в канавката…
Но дори преди да погледне натам, ездачът, който се бе промъкнал зад нея, докато бе погълната в дълбоките мрачните си мисли, я поздрави.
— Добър вечер, мадам, и нека дните ви на земята да бъдат дълги.
Тя се обърна, като си помисли: „Ами ако е някой от новите мъже, които се мотаят в къщата на кмета или в «Почивка за пътника»? Не е най-възрастният. Гласът на този човек не трепери като неговия, но някой от другите… Онзи, когото наричат Дипейп…“
— Добър вечер — чу се да казва тя на непознатия. — Нека и вашите дни да са дълги.
Гласът й не трепереше — чу поне това. Но сега разбра, че този мъж не е Дипейп, нито Рейнолдс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че той носи шапка с плоска периферия, с каквито тя свързваше мъжете от Вътрешните баронства от времето, когато пътуването между изтока и запада беше по-обичайно, отколкото сега. Преди да дойде Джон Фарсън, Добрия, и да започнат кръвопролитията.
Прости си, задето не го чу да се приближава, защото на седлото му нямаше нито тока, нито звънец, и всичко бе завързано така, че да не вдига шум. Багажът му приличаше на този на човек извън закона, на опустошител (беше убедена, че в други времена и на други места Джонас и двамата му приятели са били и двете) или дори на стрелец. Но този човек не носеше оръжия, освен ако не бяха скрити. Само лък на седлото и нещо като колчан със стрели, но това беше всичко. Пък и никога не бе имало толкова млад стрелец.