Магьосникът

— Обещавам. Но…

— Никакви въпроси повече. Почти стигнахме до мястото, където трябва да се разделим, и искам да те предупредя за нещо — като отплата за ездата на твоя хубав кон. Ако вечеряте с Торин и Раймър, вие няма да сте единствените хора на масата. По всяка вероятност ще има още трима. Мъже, които Торин е наел да охраняват къщата му.

— Нещо като полиция?

— Не, лични пазачи. Отговарят само пред Торин… и вероятно пред Раймър. Казват се Джонас, Дипейп и Рейнолдс. Виждат ми се безмилостни… макар че буйната младост на Джонас е отминала отдавна и сигурно е забравил, че е бил млад.

— Джонас ли е водачът?

— Да. Той е куц и с хубави дълги коси като на момиче. Има треперещ старчески глас, но мисля, че е най-опасният от тримата. Предполагам, че тези хора са забравили какво е да бъдат наказвани.

Защо му разказа всичко това? И тя не знаеше. Вероятно от благодарност. Бе обещал да запази в тайна среднощното им запознанство и имаше вид на човек, който държи на думата си, макар да се беше провинил.

— Ще ги наблюдавам. Благодаря за съвета.

Сега изкачваха полегатия склон. Над главите им неумолимо блестеше Старата майка.

— Телохранители — замислено каза той. — Телохранители в заспалия малък Хамбри. Странни времена, Сюзан.

— Да.

И тя си бе задавала въпроси за Джонас, Дипейп и Рейнолдс и не можа да измисли основателна причина за тяхното присъствие в града. Раймър ли ги беше повикал? Негово ли беше решението? Може би, защото Торин беше човек, на когото никога не би хрумнало да наема телохранители. Шерифът винаги му е бил достатъчен и все пак… защо?

Изкачиха хълма. Под тях имаше куп сгради — градчето Хамбри. Светеха само няколко лампи. Най-яркият грозд светлини беше на „Почивка за пътника“. Топлият ветрец донесе до тях „Хей, Джуд“, изпълнявана на пиано и от хор пиянски гласове. Но тримата, за които бе предупредила Уил Диърборн, явно не участваха. Сигурно стояха до бара и наблюдаваха помещението с непроницаемите си очи. Не бяха от онези, които пеят. На дясната ръка на всеки, между палеца и показалеца, имаше малка синя татуировка на ковчег. Хрумна й да го каже на Уил, после осъзна, че скоро той щеше да види всичко това с очите си. Посочи малко по-надолу към тъмното очертание, което висеше на верига край пътя.

— Виждаш ли онова?

— Да. — Той въздъхна тежко и комично. — Това ли е предметът, от който се страхувах най-много? Пощенската кутия на госпожа Бийч.

— Да. И там трябва да се разделим.

— Щом казваш… И все пак, искаше ми се да…

Вятърът изведнъж смени посоката си, както понякога се случваше през лятото, и задуха от запад. Мирисът на сол мигновено изчезна. Както и пиянските гласове. Замени ги някакъв безкрайно по-зловещ звук, от който винаги я побиваха тръпки. Тих, атонален звук, подобен на ромолене и на стенание на умиращ човек.

Уил отстъпи назад. Очите му се отвориха широко и Сюзан отново забеляза, че посегна към колана, сякаш към нещо, което не беше там.