Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Беше й трудно да разгадае това поле. Съчетанията, които виждаше в него, я смайваха: сякаш бе започнала съвсем нова игра, с играчи, излизащи на сцената с всеки нов кръг. В средата на спиралата беше застанал Рицарят на Върховен дом Мрак, мястото му бе контрапункт както на началото, така и на края. Както и последния път, когато Колодата беше разбудила тази драконова фигура, нещо надвисваше в мастиленото небе над Рицаря, неуловимо както винаги и на моменти приличащо на тъмно петно.
Мечът на Рицаря хвърляше черна пушлива резка към Хрътката на върха на спиралата и този път тя разбираше значението й. В бъдеще предстоеше сблъсък между Рицаря и Върховен дом Сянка. Тази мисъл едновременно изплаши Татърсейл и я накара да изпита облекчение: щеше да е противопоставяне. Между двата дома нямате да има съюз. Рядкост беше да се види толкова чиста и пряка връзка между два дома; опустошителният й потенциал я накара да се смрази от тревога. Кръв, пролята на толкова високо ниво на силата, бе в състояние да разтърси целия свят. Неизбежно щяха да пострадат много хора. А тази мисъл отново я върна към Зидаря на Върховен дом Смърт. Сърцето на Татърсейл тежко затуптя в гърдите й. Тя примига да махне потта от очите си и вдиша дълбоко.
— Кръвта — промълви тя — винаги тече надолу. „Зидарят строи гробница — в края на краищата нали е слуга на Смърт — и ще ме докосне пряко. Тази гробница… дали не е моята? Дали да не се оттегля? Да оставя Мостоваците на собствената им съдба, да избягам от Тайсхрен, от империята?“
Древен спомен, който беше потискала почти две столетия, нахлу в мислите й. Образът я потресе. Тя отново крачеше по калните улички на селото, в което бе родена, дете, надарено с Таланта, дете, което беше видяло тръгнали на рат конници да се изсипват в тихия им, заслонен от външни беди живот. Дете, което беше избягало от това, което знаеше, без да го каже на никой, а след това дойде нощта, нощ на писъци и на смърт.
В душата й се надигна чувство за вина. Призрачната сянка й беше натрапчиво позната. След всичките тези години ликът й все още притежаваше силата да разруши нейния свят, да направи кухи онези неща, които й бяха нужни стабилни, да разбие илюзията й за сигурност с двестагодишен срам.
Образът отново потъна в гъстата локва на паметта, но я остави променена. Този път бягство нямаше да има. Очите й за последен път се върнаха на Хрътката. Очите на звяра горяха сякаш с жълти пламъци, пронизваха я, сякаш искаха да изпепелят душата й.
Хладно присъствие я лъхна отзад и тя замръзна в стола си. После бавно се извърна.
— Прощавай, че дойдох без предупреждение — каза Бързия Бен, появил се от вихрещия се облак на своя Лабиринт. Вихърът носеше странно ухание. — Идва ни компания — добави той леко разсеяно. — Повиках Хеърлок. Идва през Лабиринт.
Татърсейл потръпна, по гръбнака й полази вълната на мрачно предчувствие. Обърна се отново към Колодата и започна да прибира картите.
— Положението току-що се усложни много — каза чародеят зад гърба й.
Магьосницата помълча за миг и на устните й се изписа тънка, стегната усмивка.
— Нима?
Вятърът набиваше капките дъжд в лицето на Уискиджак. В тъмната нощ глухо изкънтя четвъртата камбана. Сержантът уморено придърпа пелерината си. Гледката от покрива на източната кула на двореца беше почти никаква от поривите на дъжда.
— От няколко дни предъвкваш нещо — каза той на мъжа до себе си. — Я да чуем.
Фидлър отри капките от очите си, примижа на изток и избоботи:
— Няма много за казване, серж. Само предчувствия. Онази магьосница например.
— Татърсейл?
— Да. — Сапьорът разкопча колана на меча си и металната тока изщрака. — Мразя го това нещо — измърмори той.
Уискиджак го изгледа как хвърли колана с прибрания в ножницата меч на покрития с чакъл покрив зад тях, прикри усмивката си и каза:
— Само гледай да не го забравиш като миналия път.
Фидлър се намръщи.
— Ей, сбърка човек и никой не го оставя да го забрави.
Уискиджак не отвърна нищо, макар че раменете му се разтресоха от смях.
— Кълна се в кокалите на Гуглата — продължи Фидлър, — не съм боец. Във всеки случай не и с онова там. Родих се в една задънена уличка в Малаз, научих каменоделския занаят, докато ровехме с другите хлапета из гробниците по равнината зад Твърдината на Мок. — Погледна сержанта. — Ти също си бил каменоделец. Като мен. Само че не можах да науча войниклъка бързо като теб. За мене бяха миньорските части — понякога си мисля, че съм направил грешен избор.