Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Хората не идват ли да те притесняват тук? — попита Леля.
— Не и които не искам.
Листата на водните лилии помръднаха. Една V-образна вълничка се насочи към близкия участък от блатото.
— Разчиташ само на себе си — одобри Баба. — Винаги е много важно.
Леля измери влечугите с пресметлив поглед. Те се опитаха да й го върнат и се отказаха, когато очите им почнаха да сълзят.
— Мисля, че бих могла да си взема няколко за вкъщи — замислено рече тя, докато те отстъпваха. — Джейсънчо може да изкопае още едно езерце, няма проблем. Какво каза, че ядели?
— Всичко, което поискат.
— Знам един виц за алигатори — обади се Баба с интонацията на човек, съобщаващ велика и тържествена истина.
— Айде бе! — втрещи се Леля Ог. — Ни веднъж не съм те чула да разправяш виц през целия ти живот!
— Като не разправям, не значи, че не знам — вирна нос Баба. — И така, един там…
— Какъв там? — попита Леля.
— Един там влязъл в една странноприемница. Да. Била странноприемница. И видял един надпис. Надписът гласял: „Сервираме всякакви сандвичи“. Той казал: „Дайте ми един алигаторски сандвич… и по-бързичко!“
Те я изгледаха.
Леля Ог се обърна към госпожа Гогол.
— Значи… си живееш самичка тук, а? Без жива душа наоколо?
— Тъй да се каже — отвърна госпожа Гогол.
— Разбирате ли, въпросът е там, че алигаторите са… — започна на висок глас Баба, а сетне спря.
Вратата на колибата се отвори.
Това беше поредната голяма кухня29. Преди време осигуряваше заетост на половин дузина готвачки. Сега беше като пещера, далечните ъгли — мрачни, висящите тенджери и супници — посивели от прах. Големите маси бяха избутани на една страна и отрупани почти до тавана със старинен порцелан. Пещите, като че ли достатъчно големи да поберат неразфасовани крави и да обслужат цяла армия, бяха студени.
Насред сивата пустош, близо до огнището, някой бе поставил масичка. Върху ярко килимче. Имаше и буркан с цветя, подредени по простичкия метод „грабваш колкото можеш и ги натъпкваш хубаво“. Ефектът бе малко пространство от по-увехнала свежест в общото униние.
Ела се засуети безнадеждно из бъркотията, после спря и се обърна към Маграт с леко извинителна, срамежлива усмивка:
— Глупаво от моя страна наистина. Предполагам, че си свикнала с подобни неща.
— Мм, да. О, да. Все така е — смотолеви Маграт.
— Просто очаквах да си малко… по-възрастна. Нали си била на кръщенето ми?
— А? Да. Ами виж сега, работата е там, че…
— И все пак сигурно можеш да изглеждаш както си искаш — услужливо рече Ела.
— А-а. Да. Ъ-ъ.
За момент Ела изпадна в недоумение, опитвайки се да разбере защо, ако можеше да изглежда както си поиска, бе избрала да изглежда като Маграт.
— Ами сега… какво ще правим?
— Спомена за чай. — Маграт печелеше време.
— О, разбира се.
Ела се обърна към огнището, където похабен чайник висеше над това, което Баба Вихронрав наричаше огъня на оптимиста30.
— Как се казваш? — попита тя през рамо.
— Маграт — отвърна вещицата и седна.
— Това е… хубаво име — вежливо отбеляза Ела. — Ти, разбира се, знаеш моето. Да ти кажа, изхабих толкова време в готвене около това проклето нещо, че сега госпожа Приятна ми вика Въгляшка. Глупаво, нали?
Звучи като нещо, което ти прави мехури по краката, помисли си Маграт, и аз съм му фея-кръстница!
— Би могло да се дообработи малко — призна Маграт.
— Не ми даде сърце да й противореча. Тя си мисли, че е нещо весело. Аз мисля, че звучи като нещо, което ти прави мехури по краката.
— О, не бих казала. Ъ-ъ, коя е госпожа Приятна?
— Готвачката в двореца. Минава насам да ме утешава, когато тях ги няма…
Ела се завъртя, хванала опушения чайник като оръжие.
— Няма да отида на този бал! — сопна се тя. — Няма да се омъжа за принца! Разбираш ли?
Думите тежаха като стоманени слитъци.
— Добре! Добре! — отвърна Маграт, поразена от силата им.
— Изглежда слизесто. Тръпки ме побиват от него — мрачно сподели Въгляшка. — Казват, че имал странни очи. И всички знаят какво прави нощем!
Всички без един, помисли си Маграт. Никой никога не ми казва такива неща.
На глас отвърна:
— Е, не смятам, че е прекалено трудно да се уреди. Имам предвид, че обикновено е по-трудно да се омъжиш за принц.
— Не и за мен — проплака момичето. — Всичко е вече уредено. Другата ми фея-кръстница твърди, че трябва да го направя. Казва, че така ми е отредено.
29
Както казваше Дезидерата, феите-кръстници са твърде силно обвързани с кухните.
30
Две цепеници и надежда.