Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Виждаш ли брадвата?
Баба не беше сваляла поглед от нея. Но сега позволи на вниманието си да се отклони към тълпата, улавяйки откъслечни мисли.
Мравешкото съзнание беше лесно за разчитане. Имаше само един поток от ясни, елементарни мисли: „Влачи, Влачи, Ухапи, Мушни в сандвича, Влачи, Яж“. Кучешкото е по-сложно — едно куче може да мисли за няколко неща едновременно. Но човешкото съзнание е голям, мрачен, изпълнен с мълнии облак мисли, заемащи пределна част от мозъчната оперативна памет. Да откриеш какво притежателят мисли, че си мисли, сред смога от предразсъдъци, спомени, тревоги, надежди и страхове, е почти невъзможно.
Но когато повече хора мислят почти за едно и също нещо, мислите им можеха да бъдат чути и Баба Вихронрав усещаше страха им.
— Май че ще бъде урок, който няма да забрави лесно — промърмори тя.
— Предполагам, че доста бързо ще го забрави — възрази наблюдателят и се отдръпна от Баба като човек, достатъчно благоразумен да стои далеч от дърветата по време на гръмотевична буря.
И в този момент Баба улови дисонанс в мисловния оркестър.
Сред него имаше две съзнания, които не бяха човешки.
Формата им беше опростена, изчистена и целеустремена като гола сабя. Баба и преди се бе натъквала на такива съзнания и изживяването никак не й допадаше.
Тя сканира тълпата и откри притежателите им. Стояха, немигащо втренчени във фигурите на платформата.
Бяха жени или по-скоро в женски облик, по-високи от Баба, тънки като пръчки и с лица, закрити от воалите на широките им шапки. Роклите им проблясваха под слънчевите лъчи — ту сини, ту жълти, ту зелени. Ту шарени. Преливаха се. Цветовете се променяха при най-малкото движение.
Тя не можеше да различи лицата им.
Имаше си вещици в Генуа. Поне една със сигурност.
Шум откъм платформата я накара да се обърне.
И тя разбра защо хората в Генуа бяха тихи и любезни.
Баба беше чувала за чужди страни, където режат ръцете на крадците, за да не крадат отново. И идеята не я радваше особено.
В Генуа не правеха това. Тук им режеха главите, за да не си помислят да крадат отново.
Баба вече съвсем точно знаеше къде бяха вещиците в Генуа.
Бяха на власт.
Маграт доближи до задната врата на къщата. Беше леко открехната.
Тя отново поприглади роклята си.
После почука, вежливо и малко неуверено.
— Ъ-ъ — изрече тя.
Право в лицето й се изля кофа мръсна вода. Сред тътнежа на приливната вълна в ушите й, пълни с пяна, тя долови някой да казва: „Божичко, съжалявам. Не знаех, че има някой там.“
Маграт избърса водата от очите си и се опита да фокусира размазаната фигура пред себе си. В съзнанието й се мярна епизод от позната приказка.
— Ти Ела ли си? — попита тя.
— Да. Ти коя си?
Маграт огледа новооткритата си кръщелница от глава до пети. Беше най-привлекателната девойка, която някога бе виждала — кожата й с цвят на лешник, косата й руса до бяло. Не чак толкова необикновена комбинация в такъв гостоприемен град, какъвто доскоро беше Генуа.
Какво се предполага да кажеш в такъв момент?
Тя махна парченце домат от носа си.
— Аз съм твоята фея-кръстница. Странно, сега като го изричам на глас, звучи тъпо…
Ела примижа срещу нея.
— Ти?
— Мм, да. Имам вълшебна пръчка. — Маграт я размаха, в случай че това ще помогне. Не помогна.
Ела наклони глава настрана.
— Мислех, че е прието да се появявате в сноп блещукащи светлинки и празничен звън — подозрително рече тя.
— Виж, просто ти дават пръчката — отчаяно каза Маграт. — Не получаваш наръчник с инструкции.
Ела отново се взря в нея. После я покани:
— Тогава май е по-добре да влезеш. Идваш точно навреме. Тъкмо правех чай.
Дъгоцветните жени влязоха в една отворена карета. Колкото и красиви да бяха, Баба забеляза, че ходеха сковано.
Е, нищо чудно. Не бяха свикнали с крака.
Забеляза и начина, по който хората не гледаха към каретата. Не че не я виждаха. Просто не оставяха погледа си да се задържи на нея, като че ли знаеха, че това ще им навлече неприятности.
Освен това забеляза конете, теглещи каретата. Те имаха по-добри сетива от хората. Знаеха какво има зад тях и то изобщо не им харесваше.
Чаткаха по улицата с прилепнали уши и диви погледи, а Баба ги последва. Поведоха ги по алея, водеща към голяма овехтяла къща близо до двореца.
Баба се прокрадна до стената. Някои подробности й се набиха в очи. От стените на къщата падаше мазилка и дори чукалото беше паднало от вратата.
Баба Вихронрав не вярваше в тъй наречената атмосфера. Тя не вярваше в човешката аура. За вещицата, бе убедена тя, е по-важно това, в което не вярваш. Но тя беше склонна да повярва, че има нещо много неприятно в тази къща. Не зло. Двете полужени не бяха зли, тъй както кинжалът или стръмната скала не са зли. Да си зъл означава да си способен да избираш. Но пък ръката, направляваща ножа или тласкаща тялото от скалата, може да бъде зла и случаят май беше такъв.