Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Леля Ог обичаше да готви, стига да има кой да кълца зеленчуците и прочее, а после да измие чиниите. Тя бе убедена, че може да направи такива неща с парче телешко, за каквито телето не бе и помисляло. Но сега осъзна, че нейното не е готвене. Не и в сравнение с готвенето в Генуа. Просто беше оцеляване по възможно най-приятния начин. Готвенето извън Генуа се оказа само претопляне на разни части от животни, птици, риба и зеленчуци, докато покафенеят.
И все пак странно беше, че на готвачките в Генуа им липсваха ядивни продукти, поне според Леля. По нейно мнение продуктите се мотаеха наоколо на четири крака или в комбинация от два крака и чифт криле. Или най-малкото имаха перки. Идеята за храна с повече от четири крака беше съвсем нов бълво… ново ястие от разни плуващи неща.
В Генуа не разполагаха с кой знае какви продукти. Така че готвеха всичко. Досега Леля не бе и чувала за скариди, раци или омари. Струваше й се, че гражданите на Генуа изгребваха речното дъно и сваряваха всичко, каквото им падне.
Въпросът беше, че добрата генуезка готвачка можеше да вземе само стиска кал, няколко сухи листа и щипка-две от някаква непроизносима подправка и да направи гозба, която да накара и чревоугодник да избухне в сълзи от благодарност и да се закълне, че отсега нататък ще бъде по-добър човек, само ако може още една порция.
Докато госпожа Приятна я превеждаше през пазара, Леля Ог забрави, че бърза. Надничаше в кошниците със змии и сред мистериозните билки, обвили филизи около стойките си. Ръчкаше таблите с миди. Спираше се да побъбри със себеподобни жени, които държаха малки сергии и за няколко гроша продаваха странно приготвени рибки и стриди в хлебче. Тя опитваше от всичко. Забавляваше се великолепно.
Леля дояде порция риба и кимна с усмивка на дребната старица от рибната сергия, която й отвърна със същото.
— Ех, всичко това е… — обърна се тя към госпожа Приятна.
Но нея я нямаше.
Някой друг би се юрнал да я търси из тълпата, обаче Леля Ог остана на мястото си и се замисли.
„Попитах за магия — сети се тя, — а тя ме доведе дотук и ме остави. Заради ония стени с уши, предполагам. И така, май ще трябва да свърша останалото сама.“
Тя се озърна. Досами реката, малко встрани от сергиите, беше опъната много изстрадала палатка. Пред нея нямаше табелка, но гореше огън и над него къкреше гърне. До огъня бяха наредени износени глинени купички. От време на време някой от тълпата се отбиваше, сипваше си купичка от каквото и да имаше в гърнето и после пускаше шепа монети в чинийката пред палатката.
Леля отиде дотам и надникна в гърнето. На повърхността на гозбата се издигаха разни неща, след което отново потъваха. Мехурчетата се уголемяваха и лепкаво се пръскаха с органично „пльок“. Най-общо цветът беше кафяв. В това гърне би могло да се случва всичко. Би могъл спонтанно да възниква живот.
Леля Ог бе склонна да опита от всичко поне веднъж. Някои неща би опитала няколко хиляди пъти.
Откачи черпака, взе една купичка и си сипа.
Миг по-късно дръпна покривалото на палатката и се втренчи в чернотата на интериора. Една фигура седеше в мрака по турски и пушеше лула.
— Може ли да вляза? — попита Леля.
Фигурата кимна.
Леля седна. След известно време, както изисква благоприличието, тя извади лулата си.
— Предполагам, че с госпожа Приятна сте приятелки.
— Познати.
— А-а.
Отвън периодично се разнасяше звън от отплатата на ситите клиенти.
От лулата на Леля Ог се издигаше струйка синкав пушек.
— Не смятам, че мнозина си тръгват, без да платят — отбеляза тя.
— Не.
След още една пауза Леля Ог рече:
— Предполагам, че някои от тях се опитват да платят със злато и скъпоценни камъни или мускалчета и тем подобни?
— Не.
— Странно.
Леля Ог постоя известно време в мълчание, заслушана в приглушения шум на пазара и събирайки сили.
— Как се нарича?
— Бъркоч.
— Вкусно е.
— Знам.
— Предполагам, че който може да готви така, може и всичко останало — Леля Ог се съсредоточи, — госпожо… Гогол.
Зачака.
— Почти, госпожо Ог.
Всяка от тях се взря в сенчестия силует на другата, също като заговорници, които след размяна на паролите изчакват да видят какво ще последва.
— Там, откъдето аз идвам, го наричаме вещерство — съвсем тихо рече Леля.
— Там, откъдето аз идвам, го наричаме вуду-магия — отвърна госпожа Гогол.
Набръчканото чело на Леля се сбърчи още повече: